— Няма да река, че одобрявам таквиз като тебе — започна тя надменно. — Ама ако нявгаш почукаш на вратата на човек от рода Ог в тия краища… ще получиш топла гозба. Много си кльощав. Виждала съм повечко месо и по касапски молив.
— Благодаря.
— Не обещавам и десерт, да знаеш.
— О, да, разбрах.
— Е, тогаз… — Леля Ог вдигна рамене. — Желая ти най-добра сполука в Юбервалд.
— Ом ще бъде с мен, убеден съм.
Овес искаше да провери колко може да подразни Леля Ог с невъзмутимост и се питаше дали и Баба Вихронрав опитва този похват.
— Дано да е тъй — отвърна Леля. — Лично аз не ща да се размотава наоколо.
Когато тя си тръгна, Овес подпали ужасното походно легло и подреди песнопойките около огъня, за да изсъхнат.
— Здрасти…
Има нещо особено в облика на вещицата но-щем — виждаш носещо се към теб лице над черни дрехи на черен фон. В един миг се забеляза някакъв контраст, част от сенките се отдели и се превърна в Агнес.
— О, добър вечер. Благодаря ви, че дойдохте. За пръв път чувам как някой пее в съзвучие със себе си.
Тя се прокашля смутено.
— Наистина ли ще отидеш в Юбервалд?
— Няма причина да оставам тук, нали? Лявата й ръка трепна и тя я хвана с дясната.
— Май няма — отвърна тихичко. — Не! Ти да млъкваш! Сега не му е времето!
— Моля?…
— Аз… ъ-хъм, говорех на себе си — окаяно про-мълви Агнес.
— Виж какво, всички знаят, че си помогнал на Баба. Само се преструват, че не знаят.
— Знам.
— И нямаш нищо против?
Овес вдигна рамене. Агнес пак се прокашля.
— Предполагах, че ще постоиш при нас.
— Не би имало смисъл. Не съм необходим тук.
— Не бих предположила, че вампирите и останалите твари там ще искат да пеят псалми — тихо подхвърли Агнес.
— Но дали не е възможно да се научат? Ще видя какво може да се направи.
Агнес се подвоуми още малко.
— Трябва да ти дам това…
Внезапно тикна в ръцете му някаква торбичка. Овес напипа вътре малка стъкленица. Извади я в нея гореше перо от феникс. Освети поляната с чисто хладно сияние.
— Това е от… — започна Агнес.
— Знам от кого е. Госпожа Вихронрав добре ли е? Не я видях тук.
— Ами… тя си почива днес.
— Е, поне й благодарете от мен, моля ви.
— Каза, че трябва да го носиш със себе си в мрака.
Овес се разсмя.
— Ъ-хъм… да… Може би ще дойда да те изпратя сутринта… — смънка Агнес.
— Ще бъде много мило.
— Ами… дотогава… — Тя като че се бореше с някаква съпротива в себе си. — И… ъ-ъ… исках да… тоест би могъл…
— Да?
Дясната ръка на Агнес се шмугна припряно в джоба и извади малко пакетче от пергамент.
— Това е мехлем — избълва. — Рецептата е много сполучлива и в книгата пише, че винаги помага, а ако нагрееш мехлема преди да го намажеш, ще направи чудеса с твоята пъпка.
Овес пое внимателно пакетчето.
— Може би това е най-хубавото нещо, което съм получавал през живота си.
— Ами… добре. То е от… нас двете. Довиждане. Овес я погледа как напуска осветения кръг, после незнайно защо пак вдигна глава.
Кръжащият орел се бе издигнал над сянката на планините към светлината на залязващото слънце. За миг блесна в златна искрица и пак потъна в сенките.
От такава височина орелът виждаше на много километри.
Над Юбервалд се бе разразила отдавна напиращата буря. Мълнии прорязваха небето.
Някои бушуваха около най-високата кула на Неприпарвайдозамъка, забиваха се и в шапката, с която Игор предпазваше главата си от ръждясване. От разсеяното електричество се образуваха малки светещи кълба по телескопичния прът, докато Игор, внимавайки краката му да са на гумената подложка, го удължаваше търпеливо с макарата.
В основата на уреда, който вече бръмчеше от високо напрежение, имаше голям вързоп, увит в одеяло.
Прътът щракна и се заключи в крайно положение. Игор въздъхна и зачака.
— ЛЕГНИ, МОМЧЕ! ЛЕГНИ, КАЗАХ! НЯМА ЛИ ДА ПРЕСТАНЕШ… ПУСНИ! ПУСНИ ВЕДНАГА! ДОБРЕ, ДЕ, СЛУШАЙ СЕГА… ДРЪЖ? ДРЪЖ? ЕТО, ХВЪРЛЯМ…
Смърт се взря в Огризчо, който заподскача нанякъде.
Нямаше опит с подобно положение. Вярно, и хората понякога се радваха на срещата си с него, защото последните мигове от живота често са объркани и сложни, а появата на невъзмутима фигура в черно се възприема с известно облекчение. Но за пръв път се сблъскваше с такова въодушевление и… честно казано, с такова количество пръсната слюнка. Това го притесняваше. Започваше да си мисли, че не върши работата си както трябва.
— БРАВО, ТИ СИ ЕДНО УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО ПОСЛУШНО КУЧЕ. СЕГА… ОСТАВИ ТОВА. ПУСНИ ГО, МОЛЯ ТЕ. НЕ МЕ ЛИ ЧУ, ЧЕ ИСКАМ ДА ГО ПУСНЕШ? ПУСНИ ВЕДНАГА!
Огризчо заподскача наоколо. Твърде забавно беше, за да се откаже.