Под наметалото отекна тих звън. Смърт отърка ръка в плата с безплодната надежда да я поизсуши и извади животомер. Целият пясък беше паднал в долната половина. А самото стъкло беше безформено и разкривено, покрито с издутини. В момента, когато Смърт погледна вътре, животомерът се изпълни с пукаща синя светлина.
Обикновено не одобряваше такива похвати, но бе подтикнат да щракне с пръсти от мисълта, че изглежда няма друг начин да си върне косата.
Мълнията удари.
Замириса на опърлена вълна.
Игор почака още малко и се примъкна до вързопа, оставяйки следи от разтопен каучук. Коленичи и грижливо разгърна одеялото.
Огризчо отвори уста в прозявка. Голям език облиза ръката на Игор, който се усмихна с облекчение, а далеч долу в замъка могъщият орган засвири „Токата за млади дами в недостатъчно заземени нощници“.
Орелът се гмурна към земите на Ланкър, по-добни на паница.
Косите лъчи се отразяваха в езерото и голяма клиновидна вълна, съставена от множество мънички клиновидни вълни, които се носеха шеметно към нищо неподозиращия остров.
Гласовете отекваха от околните склонове.
— Здрасти, видро!
— Гепи я, че я апнеме!
— Са сме свободни люде!
— Нак мак Фигъл!
Орелът мина в бръснещ полет над тях. Понесе се безшумно над сенчестите гори, свърна над дърветата и изведнъж кацна на един клон до къщата на поляната.
Баба Вихронрав се събуди.
Тялото й бе неподвижно, но погледът се стрелкаше зорко и в здрача носът й изглеждаше по-закривен от обичайното. После тя се отпусна на леглото и вече не превиваше рамене.
След малко стана, протегна се и отиде до вратата.
Нощта й се стори по-топла. Усещаше как зеленината набира сили в пръстта. Годината бе отминала прелома, отдалечаваше се от мрака… Разбира се, пак щеше да настъпи мрак, но такъв си е светът. Започваха много нови неща.
Когато най-сетне затвори вратата, тя подпали дървата в огнището, извади кутията със свещите от шкафа, запали всички и ги разположи наоколо на чинийки.
Локвичката, събрала се на масата през последните два дни, се разлюля и полека се удължи нагоре. Една капка подскочи и се прибра в мокрото петно на тавана.
Баба нави часовника и разлюля махалото. Излезе замалко и се върна с парче картон на престаряла връвчица. Седна на люлеещия се стол и протегна ръка към огъня за недогоряла клечка.
Часовникът тиктакаше, а тя пишеше. Още една капка се отдели от масата и се просмука в тавана.
После Баба Вихронрав окачи картончето на шията си и се облегна с доволна усмивка. Столът се полюля в такт с подскачащите капки и шума на часовника, накрая спря.
На картончето имаше надпис:
АЗ ОЩИ НИ СЪМ УМРЕЛА.
Светлината избледня.
След няколко минути един бухал се събуди на близкото дърво и полетя над гората.