Две чудатости по традиция озадачават изследователите на вампири. Първият въпрос гласи: „Защо вампирите имат такава власт?“ В края на краищата, изтъкват изследователите, твърде лесно е да убиеш вампир. Има десетки начини да се отървеш от него, без изобщо да споменаваме трепетликовия кол в сърцето, който е приложим и спрямо обикновените хора, така че не се налага да хабите материала, ако са ви останали излишни колове. В класическия случай тези твари си прекарват дните в ковчези и не ги охранява никои освен престарял гърбушко, който не изглежда особено пъргав и би трябвало всяка скромна тълпа отмъстители да се справи с него без затруднения. Въпреки това един-единствен вампир успява да държи цяло село в озлобено покорство… Другата загадка е защо вампирите винаги са толкова тъпи. Сякаш не стига, че носенето на вечерен костюм денем ги издава тутакси, ами и предпочитат да живеят в овехтели замъци. Там се намират всевъзможни подръчни средства за победа над вампир, например лесно отпарящи се завеси, които без усилия можеш да усучеш в религиозен символ. А и нима вампирите си въобразяват, че като произнасят името си обратно, могат да заблудят някого?
На много километри от Ланкър една карета трополеше през планинските ливади. По подскоците й в коловозите личеше, че няма пътници и товар. Но с нея прииждаше тъма. Конете бяха черни, каретата — също, ако не се броят гербовете на двете вратички. Между ушите на всеки кон беше закрепен черен плюмаж, имаше ги и по ъглите на возилото. Може би тъкмо украсата създаваше странното впечатление за движеща се сянка, сякаш влачеше нощта след себе си. На билото на възвишението, където от отломките на срутена постройка растяха дървета, каретата спря със скърцане.
Конете стояха кротко, само потропваха с копита или мятаха глави. Кочияшът се гърбеше над юздите и чакаше.
Четири фигури летяха малко над облаците в сребристите лунни лъчи. Съдейки по звуците на разговора, някой се дразнеше, макар че резкият неприятен тон по-скоро подсказваше определението „вбесен“.
— Ти го остави да избяга!
Долавяше се и мрънкащата нотка на същество, свикнало да се жалва от всичко.
— Беше ранен, Лаки.
Този глас пък звучеше примирително, но имаше и намек за потиснато желание да прасне по ухото притежателя на първия глас.
— Ама аз много мразя тези създания. Те са истинска… лиготия!
— Да, миличка. Те са символ на едно прекалено доверчиво минало.
— Ако аз можех да горя така, нямаше само да се свирам по тайни кътчета н да си придавам хубавичък вид. Те защо правят така?
— Предполагам, че някога са имали полза от подобно поведение.
— Значи са… какви бяха онези думи?
— Задънена улица на еволюцията, Лаки. Заседнали в плитчините останки насред морето на прогреса.
— Аха, правя им услуга, като ги изтребвам, нали?
— Да, донякъде имаш право. Няма ли вече да…
— Пилетата пък не горят — мрънкаше гласът на Лаки. — Е, поне не горят толкова добре.
— Чувахме как експериментираш. Дали нямаше да е по-добре първо да ги убиваш?
Трети глас — на млад мъж, доста отегчен от жената. Във всяка сричка отекваше снизходителната досада на по-големия брат.
— Че тогава какъв смисъл щеше да има?
— За смисъла не знам, скъпа, но щеше да ста ва по-тихо.
— Миличка, слушай баща си.
Четвъртият глас можеше да принадлежи само на майката. Ясно беше, че ще обича останалите, каквото и да сторят.
— Всички се държите зле с мен!
— Скъпа, позволихме ти да хвърляш камъни по пиксите. Животът не е само безкрайно забавление.
Кочияшът се размърда, когато гласовете се спуснаха под облаците. След миг четири фигури стояха пред каретата. Той се смъкна от капрата и с голямо усилие отвори вратичката.
— Все пак повечето окаяници ни се измъкнаха — отбеляза майката.
— Няма значение, мила — утеши я бащата.
— И тях ги мразя — сподели дъщерята. — Те също ли са задънена улица?
— Още упорстват да оцеляват въпреки доблестните ти усилия. Игор! Карай към Ланкър.
Кочияшът се озърна.
— Добре, гошподарю.
— Ох, за кой ли път да ти казвам!… Що за говор е това?
— Шамо тъй мога, гошподарю — оправда се Игор.
— И нали ти наредих да свалиш плюмажите от каретата, идиот такъв!
Кочияшът се размърда неловко.
— Гошподарю, трябва да имаме черни плюмажи. Това ши е традиция.