Повечето украшения бяха евтинийки от панаири, но Леля Ог не се сърдеше, стига да са пъстри и блестящи. Затова гъмжеше от кученца с кръстосани очички, розови пастирки и чаши с разкривени надписи от рода на „За най-дбрата ммаа на света“ и „С оббич на нашта Леля“. Гигантската позлатена порцеланова халба, която свиреше „Ich bin ein Rattarsedschwein“ от „Конят на студента“, беше заключена в шкаф с остъклена витринка като прекалено ценно съкровище и с нея Шърл Ог си извоюва постоянна позиция на тоалетната масичка.
Леля Ог вече бе разчистила голямата маса за зелената стъклена топка. Рязко вдигна глава, когато Агнес влезе.
— Позабавихте се. Да не се увлякохте в тинтири-минтири, а? — попита с глас, способен да прониже броня.
— Лельо, това бих очаквала да чуя от Баба — укори я младата вещица.
По-възрастната потръпна.
— Права си, момиче. Дай да я намерим по-бързичко, че съм прекалено весела за ролята на дъртофелницата.
— Има странни същества навсякъде! — разгорещи се Агнес. — Гъмжи от кентаври! Трябваше да отскочим в канавката, за да минат!
— А, значи затуй имаш трева и листа по роклята. Твърде възпитана съм, иначе щях да ти го натякна.
— Но откъде се взеха?
— Слизат от планините, тъй си мисля. Ти що домъкна и тоя мухльо?
— Защото е целият окалян, Лельо — остро отвърна Агнес, — и аз му обещах, че тук може да се измие.
— Ъ-ъ… това наистина ли е къща на вещица? — дръзна да попита Овес, вторачен в пълчищата портрети на рода Ог.
— Уф… — подразни се Леля.
— Пастор Мелхио ни уверяваше, че такива домове са помийни ями на покварата и сексуалните излишества.
Младежът трескаво отстъпи гърбом и блъсна малка масичка, с което включи синя порцеланова балерина и тя започна пирует на тласъци под звуците на „Трите слепи мишки“.
— Е, имаме си помийна яма — изсумтя Леля Ог. Искаш ли да се окъпеш в нея?
— Олекна ми — намеси се Агнес. Това вече беше типично за теб заяждане. Не го тормози, Лельо. Тежко утро беше.
— Ъ-ъ… къде е кладенецът? — смънка Овес и Агнес посочи.
Той се изнесе бързо и с облекчение.
— По-разкашкан е от сандвич, киснал в буря — поклати глава Леля.
— Видели са Баба горе, при дългото езеро — осведоми я Агнес и седна до масата.
Леля впи поглед в нея.
— При оная пустош ли? Да.
— Лошо. Чворести земи.
— Как тъй чворести?
— Там всичко е усукано и оплетено.
— Ами-и… Била съм там. Просто гъсти трънаци, а в края на долината има прастари пещери.
— Брей? Значи си зяпала само в облаците. Добре, де, да опитаме…
Когато Овес се върна при тях, вече чистичък и избърсан, двете се бяха увлекли в спор. И явно се смутиха, щом го забелязаха.
— Рекох ти, че трябва да сме три — напомни Леля и бутна настрана стъклената топка. — Особено щом се е покатерила на онуй място. Чворес-тите земи си правят мръсни шегички с тебе при търсене с кристално кълбо. Не ни стига силата.
— Не искам пак да ходя в замъка!
— Маграт разбира от тия неща.
— Лельо, тя има и бебе, за което да се грижи!
— Ъхъ, в пълен с вампири замък. Я помисли малко! Не се знае кога ще огладнеят. По-добре и двете да се махнат оттам.
— Но…
— Веднага отивай да я изведеш. И аз щях да дойда, ама нали разправяш, че само седя и се хиля.
Агнес внезапно посочи с пръст Овес.
— Ти!
— Аз ли? — изписука той.
— Нали каза, че си видял вампирите?
— Казах ли?
— Каза!
— Вярно, казах. Ъ-ъ… и какво?
— Не усети ли умът ти да се пълни с розово щастие?
— Не вярвам умът ми дори веднъж да се е пълнил с розово щастие — отрече пасторът.
— И защо те не успяха да те омаят?
Овес се усмихна неловко и бръкна под куртката си.
— Пази ме десницата на Ом — обясни той. Леля разгледа медальона. Изобразяваше фигура, разпъната върху корубата на костенурка.
— Виж ти… Хитро си се уредил, значи.
— Както Ом протегнал ръка да спаси пророка Брута от изтезанията, така ще разпери криле над мен в час на изпитание — изрече Овес, но май по-скоро се мъчеше да убеди себе си, а не нея.