— Какво ще носиш на гръб?
Маграт се наведе над люлката и взе бебето, увито в одеялце.
— Нали не мислиш, че ще я оставя тук? Могъщ Овес изтърва нещо на пода. И двете му ръце бяха заети, а със зъби стискаше голям плюшен заек.
— Имаме ли нужда от всичко това? — усъмни се Агнес.
— Не се знае какво ще ни потрябва — заяви Маграт.
— Дори кутията с играчките ли?
— Верънс се надява, че тя ще подрани с развитието си.
— Дъщеря ти е само на две седмици!
— Да, но ранното стимулиране е жизнено важно за развитието на мозъка — обясни Маграт, докато натъпкваше дъщеря си в топло гащеризонче. — Длъжни сме да се заемем и колкото се може по-рано с координацията между очите и ръцете й. Не е хубаво да оставяме всичко на самотек. О, да… Ако можеш, вземи и шейничката. И жълтото гумено пате. И гъбата за баня с форма на мече. И мечето с форма на гъба за баня.
Отново нещо падна с трясък от хълмчето, закрило лицето на Овес.
— Но защо кутията е толкова важна? — не се стърпя Агнес.
— Не е важна сама по себе си. — Маграт се озърна. — О, да. Вземи и парцалената кукла, моля те. Убедена съм, че тя вече се опитва да я гледа. Ох, проклятие… Лековете са в червената торба, много благодаря… Та какво ме попита?
— За кутията на Баба — подсказа Агнес.
— Ами тя е… важна за Баба.
— Да не е магическа?
— Какво? О, не. Поне аз не знам да е така. Но всичко в кутията принадлежи на Баба, сещаш се. А не на къщата — добави Маграт и взе дъщеря си на ръце. — Ето ни го милото момиченце! — Тя огледа стаята. — Да не забравихме нещо?
Овес изплю заека.
— Може би тавана.
— Тогава да вървим.
Свраки кръжаха около централната кула на замъка. Повечето стихчета за гадаене по свраки се изчерпват до десет-дванадесет, но тук имаше стотици хвъркати, предостатъчно за всякакво предсказание. Само че различните стихчета за свраки не са особено надежден ориентир за бъдещето, защото самите птици не ги знаят.
Графът седеше в сумрака под покрива и се вслушваше в съзнанията им. В ума му се мяркаха образи. Той си мислеше, че тъкмо това е подходящият начин да управляваш една страна. Прекалено трудно е да разгадаваш човешките умове, освен ако не са толкова близо, че виждаш думите, които се канят да изрекат. А птиците могат да проникнат навсякъде, да съзрат всеки селянин на полето и ловец в гората. И умеят да слушат. Много по-добре от прилепите или зайците. В това също се отказваше от традициите.
Но нямаше и следа от Баба Вихронрав. Вероятно се бе скрила с някоя от хитрините си. Все едно. След време тя сама ще го намери. Не би могла да се крие дълго. Не й беше в нрава. Всички от рода на Вихронрав излизаха да се сражават, дори когато знаеха, че ще бъдат победени. Колко предвидимо…
Няколко птици бяха забелязали дребна фигурка, щъкаща усърдно из кралството и повела магаре, натоварено със соколарски принадлежности. Графът се бе взрял в Дървеняааау и откри ум, запълнен от край до край с ястреби и соколи. Вече не се интересуваше от соколаря. Разбира се, скоро трябваше да махне и него, и птиците му, за да не плашат свраките. Напомни си да каже на стражите какво иска от тях.
— Ооаауооуу!
…но вероятно няма съчетание от гласни, което би предало достойно вопъла, надаван от Леля Ог при вида на мъничко бебе. Влагаше в него и звуци, достъпни само за котешко гърло.
— Нали ни е малко съкровище, а? — гукаше Леля. — Май имам бонбонче някъде…
— Още не е на твърда храна — напомни Маграт.
— Буди те нощем, нали?
— И денем. Но днес спа добре, слава на съдбата. Лельо, дай я на господин Овес и да оправим бъркотията веднага.
Младият пастор пое бебето уплашено, както правят мнозина мъже, сякаш то щеше да се счупи или поне да избухне в ръцете му.
— Ня, ня, ня — замънка той безсмислено.
— Сега… обясни ми каква е тази история с Баба — подкани Маграт.
Леля Ог и Агнес се впуснаха да разказват, прекъсвайки се във важните моменти.
— Говорите за чворестите земи над горите, нали? — уточни Маграт, щом млъкнаха за миг.
— Тъй си е — потвърди Леля.
— А какви са тези чворести земи? — призна невежеството си Агнес.
— По тия планини има доста магия, знаеш — подхвана Леля. — Всеизвестно е, че планините се надигат, когато се блъскат големи парчета земя, нали? Е, когато магията попадне натясно… един вид… получава се земя, където мястото е… някак смачкано, ясно? Щеше да е много голямо, ако можеше, ама тъй повече прилича на чвор в старо дърво. Или на сополива кърпа, дето си я свила на топка в джоба… хем е малка, хем си е голяма, ама по друг начин.
— Но аз съм била там — видях само обрасло с храсти тясно плато!