— Трябва да знаеш и посоката — увери я Леля. — Адска мъка е да търсиш някого с магическо кълбо на такова място. Всичко се люшка и тресе. Все едно се мъчиш да зърнеш човек, дето е и близо, и далеч от тебе. Направо да ти избият сълзи по стъклената топка. — Тя придърпа зеленикавата сфера към себе си. — Вие двете бутайте, аз ще насочвам…
— Ъ-ъ… с магия ли ще се занимавате? — обади се Овес зад тях.
— Какъв ти е проблемът, бе? — сопна се Леля.
— Питам дали ритуалът включва… ъ-ъ… — изчерви се той — …сваляне на дрехите, диви танци и призоваване на развратни и покварени създания? Опасявам се, че не мога да участвам в такива занимания. „Книгата на Ом“ ни забранява да се обвързваме с лъжливи заклинатели и измамни гадатели.
— И аз не ща да си имам вземане-даване с лъжливи заклинатели — сподели Леля. — Все им падат брадите, щото са на връвчица.
— Ние сме си съвсем истински — насърчи го Маграт.
— И изобщо не призоваваме развратни и покварени създания — завърши Агнес.
— Освен ако не поискаме — изфуча Леля под носа си.
— Е… добре тогава — смили се Овес.
Докато насочваха силата, Агнес беше принудена да слуша и мислите на Пердита: „Нещо не ми харесва Маграт. Не е каквато беше преди.“
„Разбира се, че не е същата.“
„Но тя е започнала да нарежда, не се свива кротичко както някога и вече не е мокра кокошка.“
„Защото е майка — натърти Агнес. — Те са само леко влажни.“ Собствените й възгледи не превъзнасяха кой знае колко майчинството. Очевидно беше необходимост, но тя не откриваше в това нищо трудно. Дори котките се справяха безупречно. Жените обаче започваха да се държат, сякаш им е връчен медал и вече имат право да заповядват на всички наоколо. Все едно си окачаха табела „майка“, а по всички други забелязваха поне за миг надписа „дете“…
Мислено вдигна рамене и се съсредоточи в задачата си.
В зелената топка блещукаше и мъждукаше светлина. Агнес се бе захващала с издирване чрез кълбото само няколко пъти досега, но не помнеше светлината да е трепкала така. Щом се прояснеше някакъв образ, тутакси примигваше и прескачаше на нещо друго… шубраци… дърво… променливи облаци…
После Баба Вихронрав се появи замалко и изчезна. Видението се мярна за част от секундата и заместилото го равномерно сияние подсказа на Агнес: „Това беше, скъпа.“
— Тя си беше полегнала — отбеляза Маграт, — но не се видя ясно.
— Значи е в някоя от пещерите. Веднъж спомена, че отивала там, когато искала да остане насаме с мислите си — сподели Леля. — Нали видяхте подскачането? Опитва се да ни държи настрана.
— Онези пещери са просто дупки в скалите — настоя Агнес.
— И да… и не — уклончиво отвърна Леля. — Не ме ли лъжат очите, че я видях да държи картонче?
— Онова с „Ни съм умрела“ ли? — уточни Маграт.
— Друго ще да е, онуй го е оставила в къщата.
— И тъкмо когато се нуждаем от нея, тя се завира в пещерите?
— А тя знае ли, че се нуждаем от нея? — на-помни Агнес. — Знае ли за вампирите?
— Защо не отскочим да я попитаме? — предложи Маграт.
— Няма как да летим чак дотам — почеса се по брадичката Леля. — Няма да се задържим над чворестите земи. Метлите почват да въртят номе-ра.
— Останалото разстояние ще изминем пеша — реши Маграт. — Много часове има до залеза.
— Нима и ти ще дойдеш? — слиса се Агнес.
— Разбира се.
— Ами бебето?
— Харесва й да я нося и е на топло, а пък горе няма никакви чудовища. Впрочем аз се придържам към мнението, че е възможно да се съчетава майчинството с кариерата.
— Нали уж се беше отказала от вещерството? — припомни й Агнес.
— Да… ами… да. Нека се уверим, че с Баба всичко е наред, и да се, отървем от проблемите, а после несъмнено ще имам с какво друго да си за-пълня времето…
— Но това може да се окаже опасно! — възкликна Агнес. — Лельо, а ти какво мислиш?
Леля Ог се обърна със стола си към бебето.
— Гъци-гъци, кой ми е прасенце?
Малката главица се завъртя и Есме отвори сините си очички.
Леля се взря замислено в тях.
— Ще я вземем с нас — отсъди накрая. — И аз разнасях Джейсън навсякъде, когато беше мъничък. На дечицата им харесва да са при свойто мамче. — Тя пак се вторачи задълго в бебето. — Да, туй ми се вижда дяволски сполучливо хрумване.
— Ъ-ъ… струва ми се, че едва ли бих могъл да съм полезен с нещо там — вметна Овес.
— О, за теб ще е опасно — снизходително махна с ръка Леля.
— Естествено ще бъда с вас в молитвите си.
— Колко мило — изсумтя тя.
Ръмящият дъждец бе намокрил до кости Дървеняааау, докато се тътреше към замъка. Влагата проникна и в примамката, сегашните й звуци биха привлекли само някое чудновато окаяно същество, свиращо се в древно устие на река. Или може би прегракнала овца.