Изведнъж чу гълчавата на свраките.
Върза магарето си за една фиданка и излезе на поляната. Птиците врещяха по дърветата наоколо, но се разлетяха като от взрив, щом зърнаха Крал Хенри, впил нокти в самара на магарето.
А към обраслия с мъх камък се притискаше…
…малка сврака. Беше измокрена и сбъркана, сякаш стъкмена надвенатри от човек, който поз-нава външността на свраките, но не е наясно как се движат. Съществото запърха с крилца, когато го видя, разроши пера и след миг умалена версия на Крал Хенри се мъчеше да отскочи от земята.
Соколарят отстъпи заднешком. А закачуленият орел завъртя глава към странната птица…
…която вече беше гълъб. После дрозд. И мушитрънче…
Внезапно прозрение за неизбежното подтикна Дървеняааау да прикрие очите си, но и през кожа-та на пръстите си видя блясъка, усети удара на пламъка и подуши опърлените косми по тилната страна на дланта си.
Около кръга от изгорена земя димяха туфи трева. А по средата няколко жалки костици прос-ветнаха нажежено и се разпаднаха на фина пепел.
Свраките пак се разкрещяха в гората.
Граф Сврак се размърда в затъмнената си стая и отвори очи. Зениците му се разшириха, за да поемат повече светлина.
— Мисля, че тя се е притаила — промълви той.
— Твърде скоро — отбеляза графинята. — Нали ти твърдеше, че е от най-могъщите вещици?
— О, да. Но е човек. И остарява. А с възрастта се прокрадват съмненията. Толкова е просто. Сам-самичка в онази бедна къща и никой не й прави компания освен запалената свещ… Лесно е да разшириш мъничките пукнатинки и да накараш ума й да се обърне срещу себе си. Сякаш наблюдаваш горски пожар при промяна на вятъра — внезапно връхлита с рев сградите, които допреди миг са ти изглеждали толкова нерушими…
— Много образно казано.
— Благодаря ти.
— Знам, че постигна забележителен успех в Ескрау…
— Истински модел на бъдещето. Най-сетне хармония между вампирите и хората. Цялата тази враждебност е излишна, както винаги съм твърдял.
Графинята пристъпи към прозореца и предпазливо отмести края на пердето. Въпреки облаците по небето вътре се процеди сивкава светлина.
— Не се налага и да бъдем прекалено внимателни — увери я нейният съпруг, пресегна се над рамото й и отмести пердето докрай.
Графинята потрепери и се извърна.
— Видя ли? Все пак е безвредно. Всеки ден и във всичко ние се усъвършенстваме — бодро заяви граф Сврак. — Самоизцеление. Положителна нагласа. Затвърждаване. Привикване. Чесън ли? Приятна подправка. Лимони ли? Трябва само да харесаш вкуса им. Ами че аз вчера загубих някъде един чорап и това ми беше безразлично. Имам си предостатъчно чорапи. Мога да си набавя и още! — Усмивката му избледня, щом се вгледа в лицето на съпругата си. — Думичката „но“ е на върха на езика ти — установи той делово.
— Исках да ти напомня, че в Ескрау няма вещици.
— Толкова по-добре!
— Да, разбира се, но…
— Пак започваш, скъпа. Никакво „но“ в нашия речник. Колкото и да е странно, Верънс е прав. Навлизаме в нов свят, където няма място за онези гнусни гномчета или вещиците, или кентаврите. И особено за огнените птици! Да се отървем от тях! Да вървим напред! Те не са приспособени за оцеляване!
— Ти обаче само рани онзи феникс.
— Именно. Той позволи да му навредя, значи скоро ще изчезне. Мила, за да не се погубим заедно със стария свят, трябва да станем подходящи за новия. А вещиците… Опасявам се, че вещиците вече са в миналото.
Но в настоящето метлите кацнаха малко над последните дървета и преди началото на платото. Агнес беше права, че това късче земя едва ли заслужаваше толкова просторно име. Оттук дори се чуваше бълбукането на поточето в отсрещния му край.
— Не виждам нищо чворесто — заяви Агнес. Съзнаваше, че изръси глупост, но присъствието на Маграт вече й опъваше нервите.
Леля се загледа в небето. Другите две последваха примера й.
— Трябва първо да свикнеш, но и сега ще го видиш, ако се загледаш. Личи добре само от платото.
Агнес примижа към облаците.
— О… май забелязвам — осведоми ги Маграт. „Хайде на бас, че нищичко не забелязва — наежи се Пердита. — Защото аз не го виждам.“ Но Агнес откри каквото търсеше. Бягаше от погледа подобно на линията между две съединени стъкла и сякаш се премести тъкмо когато тя се увери, че го е намерила, но въпреки всичко имаше… несъвпадение, доловимо само в отделни мигове.
Леля си облиза показалеца и го изправи да усети вятъра. После посочи:
— Ей натам. И си затворете очите.
— Няма пътека — усъмни се Маграт.