— Правилно. Хвани ме за ръката, а Агнес да хване тебе. Идвала съм насам от време на време. Не е чак толкоз мъчно.
— Все едно сме в детска приказка — оплака се Агнес.
— Ъхъ, тъй става, когато ножът опре до кокала — съгласи се Леля. — Ами… тръгваме…
Агнес усещаше как клонките на прещипа се отъркват в краката й. Отвори очи.
Високото поле се простираше навсякъде, дори зад тях. Въздухът тъмнееше, облаците натежаваха, вятърът режеше. Планините изглеждаха твърде далечни. Някъде тътнеше падаща вода.
— Сега къде сме? — поиска да знае Маграт.
— Още сме си тук — увери я Леля. — Помня как моят баща разправяше, че като подгониш сърна или друго животно, случвало се да избяга в чворестите земи.
— Ако е съвсем отчаяно — предположи Агнес. Тук и прещипът беше по-тъмен, драскаше като трънак. — Всичко е някак…гадно.
— Важно е как си се настроила — поучително изрече Леля и тропна по нещо с ботуша си.
Беше побит камък. Тоест бивш побит камък, а в момента лежеше и беше покрит с дебел пласт лишеи.
— Това е белегът. Ако не знаеш за него, трудничко ще се измъкнеш. Хайде да вървим към планината. Маграт, Есме добре ли е увита? Питам за малката Есме.
— Тя спи.
— Ъхъ — някак особено изсумтя Леля. — Тъй е по-добре. Хайде, да тръгваме. Да, бе, нали ги взех, че ще потрябват… — Тя порови в сякаш безкрайните си джобове и измъкна чифт толкова дебели чорапи, че биха останали изправени, ако ги пуснеше на земята. — Ланкърска вълна. Само нашичкият Джейсън смогва да ги изплете, щото знаете колко са му яки пръстите. Като ги обуеш, можеш и стена да пробиеш с ритник.
Храстите чегъртаха безсилно по сякаш оплетените от тел чорапи и жените напредваха бързо по платото. И тук имаше слънце или поне светло петно в облаците, но сумракът като че се просмукваше от земята.
„Агнес…“ — обади се Пердита в уединението на общия им мозък.
„Какво?“
„Леля се тревожи за нещо около бебето и Баба. Не долови ли?“ Агнес поумува: „Знам, че Леля все се зазяпва в малката Есме, все едно се колебае за нещо, ако за това говориш.“
„Е, аз пък си мисля, че някак е свързано със Заемането…“
„Значи според теб тя се чуди дали Баба не използва бебето да ни наглежда?“
„Не знам. Нещо става…“ Тътенът пред тях се засилваше.
— Има поточе, нали? — реши да провери Агнес.
— Вярно. Ей там — показа Леля.
Тук платото пропадаше изведнъж. Те се взряха в бездната. Беше огромна. Побелялата от пяна вода едва се различаваше много далеч под тях. Лъхаше ги студена влага.
— Не може да е така — оплака се Маграт. — Ами че това е по-широко и по-дълбоко от Ланкърския пролом!
Агнес се мъчеше да проникне с поглед през мъглата.
„Дълбоко е само няколко стъпки — възрази Пердита. — Виждам всяко камъче на дъното.“
— Според Пердита е… зрителна илюзия — сподели Агнес.
— Не се знае дали не е права — вдигна рамене Леля. — Чворести земи. Отвътре са по-големи.
Маграт вдигна скален отломък и го хвърли. Парчето отскочи няколко пъти от отвесната стена, после не остана нищо освен кънтящото ехо. Реката беше прекалено далеч, за да видят как камъкът падна.
— Много е правдоподобно, а? — омърлушено подхвърли Маграт.
— Можем да минем по моста — напомни Леля.
И трите се загледаха във въпросния мост. Навяваше им безрадостни чувства. Иначе казано, макар че беше възможно на самата граница на вероятността да се пренесат по въздуха над пропастта — да речем, ще ги понесе внезапно издигнал се въздушен поток или всички газови молекули из-веднъж ще бъдат обзети от налудничава идея, самата представа да преминат по моста беше очевадно смехотворна.
В него липсваше хоросан. Опорните колони се състояха от натрупани камъни, а върху тях бяха положени поредица от големи плочи. Крайният резултат можеше да бъде наречен примитивен дори от племена, които са твърде примитивни, за да имат думата „примитивен“ в езика си. Творението скрибуцаше зловещо от вятъра. Чуваха как камък се отърква в камък.
— Тук нещо не е наред — установи Маграт. — Как не е паднал от първата по-силна буря?
— Как не е паднал и в пълно безветрие? — подкрепи я Агнес. — Не ми се вярва наистина да е истински.
— Аха, а от туй минаването по него става голямо главоболие — обобщи Леля.
„Има само един плосък камък, сложен над поточе! — настоя Пердита. — Мога да мина и с едно салто над него.“ Агнес примига.
— О, сетих се… Това е някакво изпитание, нали? Познах ли? Боим се и страхът ни създава бездънната урва. Пердита пък винаги е нахакана и изобщо не я забелязва…
— Как ми се ще и аз да можех! — призна си Маграт. — Но виждам мост.
— Губим си времето — заяви Агнес. Закрачи по каменните плочи и спря на средата.