— Малко се люшка, но не е толкова зле. Достатъчно е да…
Плочата под краката й се изметна и я запрати надолу.
Агнес изпъна ръце и с голям късмет успя да се хване за ръба. Но колкото и силни да бяха пръстите й, тежеше им клатещото се изобилие от плът.
Тя погледна надолу. Не че искаше, но тази посока сякаш запълваше целия й свят.
„Водата е една стъпка под теб, повярвай ми! — внушаваше й Пердита. — Трябва само да тупнеш, а теб те бива за това…“ Агнес пак погледна надолу. Предстоеше й такова падане, че в края му никой горе нямаше да чуе и пльосването във водата. Не просто виждаше пропастта дълбока, а я усещаше. Около нея се издигаше лепкава въздушна струя. И пустотата под краката й сякаш започваше да я засмуква.
— Маграт хвърли камък до дъното! — изсъска тя.
„Ами да, видях го да пада една-две педи.“
— Виж сега, аз съм легнала по корем и Маграт ми държи краката — нехайно съобщи Леля Ог точно над главата й. — Ще те сграбча за китките и знаеш, че ако се залюлееш мъничко настрана, ще стъпиш на опората и край на проблемите.
— Няма нужда да ми говориш като на уплаше на идиотка! — троснато отвърна Агнес.
— Опитвам се да те успокоя.
— Не мога да си помръдна ръцете!
— А, можеш, можеш. Ето, хванах те за миш ницата.
— Не мога да си помръдна ръцете!
— Не припирай, имаме цял ден. Опитай, когато си готова.
Агнес повися още малко. Вече дори не усеща ше ръцете си, което вероятно означаваше, че нямаше и да забележи кога се е пуснала.
Камъните стенеха.
— А-а… Лельо?
— Ъ?
— Може ли да ми поговориш още малко като на уплашена идиотка?
— Бива.
— Защо хората казват „край на проблемите“ Нали те никога не свършват?
— Интересен въпрос. Може би щото…
— И ще те затрудни ли да говориш по-силничко? Пердита ми крещи, че ако пропадна още две педи надолу, ще стъпя на дъното на поточето!
— Как мислиш, тя ли е правата?
— Не и за двете педи! Мостът скрибуцаше.
— Хората често бъркат — отбеляза Леля. — Миличка, ще правиш ли нещо? Щото няма как да те вдигна върху моста, нали разбираш? И моите ръце също изтръпват.
— Не мога да стигна с крак опората!
— Тогава се пусни — подсказа Маграт.
— Маграт! — сърдито възкликна Леля.
— Е, за Пердита вероятно наистина има само плитко поточе. Чворестите земи могат да бъдат различни едновременно, нали? Ако тя ги вижда така… защо не й позволиш да продължи? Остави я тя да се оправя. Не знаеш ли как да й дадеш над-мощие?
— Прави го само когато съм много загазила! И млъкни!
— Просто се опитвах да…
— Не на теб говоря, а на нея! О, не… Лявата й ръка, побеляла и почти безчувствена, се пусна и от камъка, и от пръстите на Леля.
— Не й позволявайте да стори това и на двете ни! — разпищя се Агнес. — Ще падна от стотина метра върху назъбени скали!
— Да, ама щом бездруго ще те сполети, струва си да опиташ каквото и да е, а? — обнадежди я Леля. — На твое място щях да си затворя очите…
Дясната ръка също се пусна. Агнес стисна клепачи. И падна. Пердита отвори очи. Стоеше в поточето.
— Мамка му!
Агнес никога не би си позволила такова възклицание, затова Пердита го изричаше при всеки повод.
Тя протегна ръце към плоския камък над главата си, хвана се удобно и се издърпа. Щом срещна погледа на Леля Ог, намести ръцете си в ново положение и рязко изхвърли краката си нагоре.
„Тая тъпачка Агнес изобщо не проумява колко е силна. Пращи от мускули, а не смее да си послужи с тях…“ Уравновеси полека тялото си и накрая върховете на обувките й щръкнаха към небето. Стоеше на ръце. Но ефектът от позата се поразвали, кога-то полата се смъкна на лицето й.
— Още си с тия разпрани гащи — остро я осведоми Леля.
Пердита отскочи във въздуха и се изправи на крака.
Маграт жумеше напрегнато.
— Тя не застана на ръце на самия ръб, нали?
— Точно туй стори — натърти Леля. — Слушай, А… Пердита, стига си се фръцкала, че губим време. Върни тялото на Агнес, то си е нейно поначало.
Пердита се преметна настрани през ръцете си.
— Но тя само го прахосва. И да бяхте видели с какво се тъпче! Знаете ли, че още си пази два рафта с плюшени играчки? Има и кукли. А се чуди защо никак не й върви с младите мъже!
— Вярно, за момците сигурно няма нищо по-лошо от оцъкления поглед на плюшено мече — промърмори Леля Ог. — Маграт, помниш ли старата госпожа Сливс? Като я прихванеха лудите, две от нас не стигаха да се справят с нея.
— Това пък какво общо има с играчките? — настрои се подозрително Пердита.
— И какво общо има с… Аха… — запъна се Маграт.
— Спомням си го и оня дърт звънар в Охлюън — продължи Леля и ги поведе нататък по моста. — Имаше поне седмина в главата си. Три жени и четирима мъже. Горкичкият… Все разправяше, че тъкмо той бил излишен. Оставяли го да върши цялата работа, да диша, да яде, а те само си гледали кефа. Помниш ли го? Наставал същински ад, когато си пийнел, а ония почнели да се боричкат кой да вкусва с езика. Кълнеше се, че понявгаш сам не се чувал какво мисли в главата си… Ха сега! Ха сега!