Агнес отвори очи. Ченето я болеше.
Леля Ог се взираше придирчиво в нея и разтриваше десницата си. От една педя лицето й изглеждаше като дружелюбна купчина застарели дрехи за пране.
— Да, туй е Агнес — убеди се тя и отстъпи. — Лицето й става по-ръбато, когато е другата. Видя ли? Казах ти, че тоя път ще е тя. Има по-голям опит.
Маграт пусна ръцете на Агнес, която вече можеше да си разтрие брадичката.
— Заболя ме — укори ги.
— Обичта е сурова понявгаш — поучително изрече Леля. — Не може оная Пердита да се размотава напред-назад в таквоз време.
— Ти незнайно как успя да сграбчиш отново моста и да скочиш отгоре — смънка Маграт.
— А аз я усетих да стои на дъното на поточето! — заяви Агнес.
— Значи и туй го е имало — установи Леля.
Хайде да вървим, не остана много. Е, зависи. И нека внимаваме, бива ли? Някои от нас май имат да падат доста по-дълго от другите.
Пристъпяха предпазливо въпреки все по-оглушителния глас в главата на Агнес, който й повтаряше до втръсване, че е страхливка и естествено няма начин да пострада. Агнес се насилваше да не слуша.
Пещерите, каквито ги бе запомнила, не представляваха нищо повече от дупки под надвиснали скали. Но тези бяха огромни кухини в земята.
— Чворестите земи са малко като айсберг — сподели Леля и тръгна през една долчинка към може би найголямата пещера.
— Тоест девет десети от тях са под водата ли? — уточни Агнес, макар че ченето още я болеше.
— Казвам, че в тях е скрито повече, отколкото очите виждат.
— Тук има някой! — възкликна Маграт.
— А, вещицата. Тя няма да ни пречи — обеща Леля.
Проникващата през входа светлина открояваше прегърбена фигура, седнала сред локвите. Отблизо повече приличаше на изваяние, и то не с чак толкова човешки вид, както на пръв поглед. По фигурата блестеше вода. По дългия извит нос се събираха капки и от време на време цопваха на пода.
— Като момиче веднъж дойдох тука с един млад магьосник — впусна се в спомени Леля Ог. — Нищо друго не му допадаше тъй, както да цепи камъни с чукчето си… е, почти нищо друго — добави тя с усмивка, отправена към миналото, и въздъхна щастливо. — Разправяше, че вещицата била само утайка от скалите, дето оставала от капещата вода. Но мойто бабче казваше, че вещицата поседнала тука да умува над някакво страхотно заклинание и се вкаменила. А аз не знам какво да си мисля за нея.
— Доста надалеч си го довела — не се сдържа Агнес.
— Вкъщи бяхме цял куп деца, тогаз валеше безспир, а за свестни занимания с геология човек има нужда от малко спокойствие — обясни Леля. — Чукът му сигурно още се въргаля наблизо. По едно време той изобщо забрави за него. Гледайте си в краката, че е хлъзгаво. Маграт, как е малката Есме?
— О, само писука. Скоро ще трябва да я нахраня.
— Не е зле да я наглеждаме — предложи Леля.
— Да, разбира се.
Леля плесна с ръце и ги раздалечи. Сиянието между дланите й не беше като стъписващите светлини на магьосниците, по-скоро напомняше за мъждукането на събрани светулки. Стигаше колкото никоя от тях да не хлътне в дупка.
— Нищо чудно да има и джуджета на такова място — сети се Маграт, когато тръгнаха по един тунел.
— Не ми се вярва. Те не обичат места, дето все се променят. Тука се навъртат само животин-ки. А Баба идва, когато иска да е насаме с мислите си.
— И ти, щом ти се прище да отчупиш някой камък.
— Ха! Тогаз беше друго. По платото цъфтяха цветя, а мостът беше камък, проснат над поточето. Щото бях влюбена.
— Значи наистина се променя според погледа? — изненада се Агнес.
— Ти не се ли убеди на свой гръб? Ще се смаеш колко висок и разклатен е мостът, ако си се вкиснала.
— Питам се колко ли висок е бил за Баба…
— Момиче, може и облаци да са минавали отдолу. — Леля спря пред разклонение в проходите и посочи. — Като гледам, тръгнала е натам. Я почакайте…
Тя рязко изпъна ръка напред. Изпъшкаха камъни и голям къс от тавана се сгромоляса, разхвърляйки прах и чакъл.
— Е, ще се покатерим и пак ще минем — със същия делови тон продължи Леля.
— Някой се опитва да ни прогони — проумя Агнес.
— Ама няма да стане — отвърна Леля. — И не вярвам да ни сполети някоя злина.
— Тази буца беше доста тежка! — ядоса се Агнес.