— Ъхъ, само че не ни смаза, нали?
Малко по-нататък се натъкнаха на подземна река — побеляла от бързото течение. Заобикаляше и почти заливаше задръстване от струпани дънери, върху които се бе проснало подканящо дълго дърво.
— Погледнете, не е безопасно за детето! — настоя Агнес. — И двете ли не виждате? Маграт, ти поне си й майка!
— Знам, присъствах на раждането — с вбесяваща невъзмутимост я увери Маграт. — Но нямам чувството, че е опасно. Баба е някъде наблизо.
— Вярно — потвърди Леля. — Съвсем наблизо.
— Тя обаче няма власт над реки и камъни… — започна Агнес.
— Тука ли? Не се знае. Мястото е много… отзивчиво.
Стъпваха сантиметър по сантиметър и си подаваха бебето една на друга.
Накрая Агнес се облегна изнемощяла на каменната стена.
— Още колко ни остава?
— Ами две-три педи, зависи как гледаш — прецени Леля. — Олекна ли ти, като го чу?
— Аз ли се заблуждавам — обади се Маграт, — или тук взе да се сгорещява?
— В това отказвам да повярвам — посочи Агнес.
Над полегатия под зееше процеп в скалите. От него бликаше червено зарево. Тъкмо когато се загледаха, огнено кълбо изфуча през отвора и избухна под тавана.
— Олеле, майчице — промърмори Леля, която в момента носеше детето. — А пък наоколо си нямаме никакви вулкани. Какво ли си мисли тя?
Закрачи устремно право към пламъците.
— По-леко! — провикна се Агнес. — Пердита казва, че огънят е истински!
— Че туй променя ли цената на рибата? — подсмихна се през рамо Леля.
Пламъците угаснаха мигновено. Другите две вещици стояха в мразовитата тъма. Маграт потръпна.
— Лельо, все пак ти носиш бебето.
— Тука можеш да пострадаш само ако си търсиш белята — заяви Леля. — А сега мислите на Баба създават мястото. Тя няма да посегне на дете. Не може. Не е такваз.
— Значи мястото се оформя според мислите й? — усъмни се Агнес.
— Тъй ми се струва — отвърна Леля и продължи напред.
— Никак не би ми се искало да се озова в главата й!
— Кажи-речи, вече си се озовала. Хайде, де! Минахме и през огъня. Не вярвам да има друго.
Откриха я в друга пещера по-навътре. По гладкия пясък имаше следи от един чифт крака. Бе оставила грижливо шапката до себе си. Главата й се опираше на подложената торба. И държеше картонче с вдървените си пръсти — „Я ДА СЕ МАХАТЕ“.
— Не виждам готовност да ни помогне — оплака се Маграт, седна и настани бебето в скута си.
— И то след всичко, което преживяхме.
— Не можем ли да я събудим? — предложи Аг-нес.
— Опасно е — възрази Леля Ог. — Да я придърпваме обратно, когато не ще да се върне ли? Не се знае какво ще стане.
— Е, не можем ли поне да я изнесем оттук?
— Трудничко ще я промушим през по-тесните завои, но-ха! — ще ни послужи за мостче тук-там. Забрави. Щом е дошла тука, има си причина.
— Леля издърпа торбата изпод главата на Баба, която не шавна, и я отвори. Спаружена ябълка, шише с вода и сандвич със сирене, около който да огъваш подкови. Да, и старата й кутия.
Постави я на пясъка помежду им.
— Но какво има вътре? — недоумяваше Агнес.
— Дреболийки за спомен, нали ти казах. Тя все увърта, че я пълнела с неща, дето не знаела какво да ги прави.
Леля потропа с пръсти по капака, сякаш изпъл-няваше съпровод на мислите си, после пак взе кутията. — Редно ли е да постъпваш така? — заяде се Агнес.
— Не е — призна Леля, извади снопче листове, вързани с панделка, и ги сложи настрана.
И трите видяха сиянието, изпълнило кутията след махането на листовете. Леля бръкна и извади шишенце за лекарство, запушено плътно с тапа. В тъмната пещера мъничкото светещо петънце изглеждаше прекалено ярко.
— Туй го знам. Тя е събрала какво ли не в кутията. Ама за пръв го виждам да свети.
Агнес взе шишенцето. В него имаше парче от папрат или… не, беше перо, цялото черно освен в края, жълт и пламтящ като запалена свещ.
— А знаеш ли какво е?
— Не. Тя прибира какво ли не. Но шишенцето го има отдавна…
— Жнам откъде го вже… — Маграт извади безопасната игла от устата си и започна отново: Знам откъде го взе. Наистина беше отдавна. И горе-долу по същото време на годината. Вървяхме през гората, зърнахме падаща звезда и тази светлинка се откъсна от нея. Приличаше на пламък, но Баба го хвана с ръка, без да се изгори.
— Значи е перо от огнена птица — досети се Леля. — Чувала съм разни стари предания за тях. Прелитат оттук. Но ако ще пипаш перата им, трябва да си адски уверена, щото в легендите се казва, че лумвали буйно, щом ги доближи зло.
— Огнена птица ли? — озадачи се Агнес. — За феникс ли говорите? Наскоро и Дървеняааау бръщолевеше нещо такова…