— Но…
— Да не чувам никакво „но“ — сопна се Леля, — както щеше да ви рече и Баба.
— Тъй си е! — потвърди Баба и се излегна по гръб.
Когато се изнизваха обратно през пещерите, Агнес чу Пердита да си брои.
Маграт се потупа по джобовете, Леля се потупа по чорапите.
— Ох, май съм забрав… — започна Маграт.
— Ей, че щуротия, оставих си лулата вътре избълва Леля толкова скорострелно, че я изпревари, макар да закъсня на старта.
„Пет секунди“ — съобщи Пердита.
— Не те видях да пушиш — възрази Агнес. Леля се вторачи пронизващо в нея.
— Брей, не ме била видяла. Тогаз да отида да я оставя, а? Маграт, и ти ли забрави нещо? Все тая, ще го потърся вместо тебе, каквото ще да си измислила.
— Ха… — промърмори Маграт, когато Леля се отдалечи бързешком.
— Баба изобщо не ни каза истината — натърти Агнес.
— Разбира се, никога не я казва — съгласи се Маграт. — Очаква от нас сами да стигнем до нея.
— Но е права, че отново сме три вещици.
— Да, обаче аз нямах никакво намерение да се връщам към вещерството, времето ми е запълнено. Е, мислех си, че когато Есме поотрасне, може да се занимавам по малко с ароматерапия или нещо подобно, но не и със сериозно вещерство от сутрин до вечер. Тези приказки за силата на троицата са… ами донякъде старомодни…
„И докъде се докарахме? — включи се Пердита. — Образованата, но все пак неопитна девойка леко стъписаната млада майка и среброкосата дама на златна възраст… Не звучи точно както в преданията, а? Само че Маграт си грабна бебчето и хукна още щом чу, че Баба е загазила, дори не и хрумна да се разтревожи за мъжа си…“
— Чакай малко — промърмори Агнес. — Заслушай се…
— В какво?
— Просто се заслушай… Звуците отекват надалеч в тези пещери…
Леля Ог се отпусна на пясъка и се понамести удобно, после извади лулата си.
— Значи — подхвърли на лежащата фигура, — като забравим другото, как си наистина?
Не дочака отговор.
— Видях госпожа Патерностер тая заран — бъбриво продължи Леля. — Оная от Резена. Разправя, че госпожа Айви била доста по-добре. — Издуха облак дим от устата си. — Налях й малко акъл в главата за туй-онуй.
Сенчестата фигура си мълчеше.
— А Именуването мина горе-долу свястно. Е, оня пастор е голям смотаняк.
— Не мога да ги победя, Гита — промълви Баба. — Не мога и толкоз.
Една от скритите дарби на Леля Ог беше умението да не говори, когато не бива. Така в разговора оставаше дупка, която събеседникът волю-неволю запълваше.
— Съзнанията им са като от стомана. Не мога да ги докосна. Опитах всичко. Всяка хитрина, дето я знам! И те ме търсят, но няма как да се съсредоточат, когато съм тука. А най-силният от тях замалко не ме докопа, както си бях в къщата. В мойта къща!
Леля Ог споделяше ужаса й. Къщата на вещицата беше нейната крепост.
— Нивгаш не съм се натъквала на други като тях, Гита. Оня е имал столетия да набира сили. Нали видя свраките? Служат му за очи. И е хитър. Такъв няма да се сгърчи от един чеснов сандвич. Поне туй схванах. Тия вампири са се поучили. Преди не се е случвало. Отникъде не успях да се вмъкна в главите им. Те са по-могъщи, мислят бързо… Казвам ти — да им се опълчиш съзна-ние срещу съзнание е все едно да плюеш срещу ураган.
— И какво ще правиш?
— Нищо! Не мога да сторя нищичко! Ти не проумя ли какво ти разправям? Не се ли сещаш, че лежа тука целия ден и се мъча да измисля нещо? За тях няма тайни в магията, Заемането им е втора природа, пъргави са в главите и ни смятат за говорещ добитък… Не го очаквах, Гита. Как ли не го премятам из ума си, ама не виждам що да сторя.
— Винаги има начин — насърчи я Леля.
— Аз не го виждам — отсече Баба. — Толкоз, Гита. Що ли не остана да си лежа под капките, докато стана като древната вещица на входа…
— Ще измислиш нещо — увери я Леля. — Никой Вихронрав не се оставя да го смачкат. Открай време знам, че си ви е в кръвта.
— Те вече ме победиха. Преди да съм започнала. Може някой друг да изнамери начин, аз не мога. Срещнах по-силно съзнание. С мъка успявам да го задържа настрана от себе си, но не знам как да се вмъкна в него. И не мога да отвърна.
Леля Ог се смръзна от догадката, че Баба Вихронрав говореше съвсем искрено.
— И през ум не ми е минавало, че ще те чуя да приказваш тъй — промърмори унило.
— Вие тръгвайте. Няма смисъл да простудявате бебето.
— Ами ти?
— Може да се преместя нейде, може и да си остана тука.
— Есме, не можеш да останеш тука завинаги.
— Кажи го на оная до входа.
Друго май нямаше. Леля излезе, завари останалите две с леко смръзнали се невинни изражения в съседната пещера и ги поведе към изхода.
— Значи си намери лулата — установи очевидното Маграт.