— Или от коя страна е глазурата на сладкиша — предложи своята версия графинята.
— А, да. Чудесно казано. Разбира се, това е неудобството да си жена от рода Вихронрав. Когато остареят, започва да им се причува как тряска вратичката на голямата пещ.
— Аз обаче научих, че тя е доста корава особа — вметна синът. И с твърде остър ум.
— Хайде да я убием! — настоя дъщерята.
— Мила Лаки, уверявам те, че не можеш да убиеш всекиго на този свят.
— Че защо пък не?
— Просто не можеш. Повече ми допада идеята тя да ни бъде… полезна. Вижда всичко в черно и бяло. А това е същински капан за могъщите. О, да. Лесно е такива умове да бъдат… подведени.
С малко външна помощ. — Под луната изпърхаха криле и нещо двуцветно кацна върху рамото на графа. — А това. — Той погали свраката и я пусна да отлети, после извади бяло картонено правоъгълниче от вътрешния си джоб. Ръбовете му проблеснаха. — Не е за вярване, нали? Нима нещо по-добно се е случвало досега? Ето ти го новия световен ред…
— Драги, имащ ли носна кърпичка? — обади се графинята. — Дай ми я, моля те. Останали са ти няколко петънца… — Избърса брадичката му и пъхна окървавената кърпичка в джоба му. — Готово.
— Има и други вещици — смотолеви синът му, сякаш прехвърляше в устата си трудна за сдъвкване хапка.
— О, да. Надявам се да ги срещнем. Вероятно ще се окажат забавни.
Върнаха се в каретата.
А по-назад в планината мъжът който се опита да ограби каретата, стана от земята и краката му като че се оплетоха в нещо за миг. Той разтърка шията си ядосано и се огледа къде е конят му. Видя го да стои зад някакви камъни.
Когато посегна да хване юздата, пръстите му минаха като дим и през кожения ремък, и през шията на животното. Конят подскочи на задните си крака и препусна в лудешки галоп.
Разбойникът помисли замаяно, че тази нощ изобщо не му потръгна. По дяволите, как така ще губи и свестен кон, и надницата си? Какви бяха онези адски типове? Не успяваше да си спомни какво се случи в каретата, но поне знаеше, че никак не му хареса.
Беше от онези простодушни хора, които щом бъдат сгазени от някой по-едър и по-силен, търсят друг по-дребен, за да си изкарат злобата на него. Разбойникът се зарече, че ще намери кого да тормози тази нощ. И поне ще се сдобие с нов кон.
Като по поръчка вятърът донесе до ушите му тропот на копита. Той извади сабята си от ножницата и застана насред пътя.
— Спри и се предай!
Жребецът послушно спря на няколко крачки от него. Разбойникът реши, че все пак нощта няма да е чак толкова скапана. Виждаше по-скоро боен кон, а не обикновена кранта. И беше толкова бял, че просветваше под лъчите на звездите. Май имаше и сребро по хамута.
Ездачът се бе увил в дебело наметало, за да се опази от студа.
— Парите или живота! — заяви разбойникът.
— МОЛЯ?
— Искам ти парите — обясни разбойникът, — иначе ти вземам живота. Какво толкоз има за разбиране?
— О, ЯСНО. ИМАМ МАЛКО ПАРИ.
Две монети тупнаха на замръзналия черен път. Разбойникът се наведе, но не можа да ги вдигне, което още повече го подразни.
— Значи ще ти взема живота! Фигурата върху жребеца завъртя глава.
— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. СЕРИОЗНО ГОВОРЯ. Извади дълъг прът от калъфа зад седлото.
Разбойникът се бе заблудил, че е копие, но пред очите му дълго извито острие се отдели от пръта, щракна на мястото си и заблещука в синьо.
— НЕ МОГА ДА НЕ СПОМЕНА, ЧЕ ИМАШ ИЗУМИТЕЛНО УПОРИТА ЖИЗНЕНОСТ — отрони конникът. Беше не толкова глас, колкото ехо в главата. — МАКАР И ДА НЕ СЕ ОТЛИЧАВАШ СЪС СХВАТЛИВОСТ.
— Ти кой си, бе?
— АЗ СЪМ СМЪРТ. И ИЗОБЩО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ ИСКАМ ПАРИТЕ. Е, КАКВО ТОЛКОЗ ИМА ЗА РАЗБИРАНЕ?
Нещо изпърха немощно зад прозореца на соколарника в замъка. В рамката нямаше стъкло, само тънки летви, за да влиза въздух през пролуките.
Чу се шумолене, после безсилно кълване и настъпи тишина. Птиците чакаха. И зад прозореца нещо избумтя. Ослепителни лъчи плъзнаха по отсрещната стена и летвите започнаха да се овъгляват полека.
Леля Ог знаеше, че макар официалното тьржество да е в Голямата зала, истинският празник е навън, в двора около буйно разпаления огън. Вътре щеше да има пъдпъдъчи яйца, пастет от гъши дроб и малки сандвичи, от които трябва да вземаш по четири наведнъж, за да си натъпчеш устата. Навън обаче се гощаваха с пържени в масло картофи и цяла сърна на шиш. По някое време щя-ха да зяпат задължителното представление на мъжа, който пъхаше невестулки в панталона си — зрелище, което за Леля Ог беше къде-къде по-интересно от оперна премиера.