— Е, да речем… двоумиш се за всичко…
В килера нещо стъклено се пръсна на парчета, отекнаха крясъци:
— Ей, убостнико, че те смелим!
— Леле, че се подмокрим от шубе! Дръж ми абата, бе! Утепах го! А с’а му дръж и ръчищата!
— На ти, дека ми се светкаш! Счупиха се още стъкларии.
— Всички ще се върнем в замъка — реши Леля. — Ама както на нас ни отърва. Ще му се опълчим на тоя граф. Ще си носим чесън, лимони и каквото още се полага. И светената вода на господин Овес. Само не ми разправяйте, че като съберем всичко накуп, няма да върши работа.
— И те ще ни пуснат охотно вътре, така ли? — заяде се Агнес.
— Ще си имат други грижи. Щото пред портата ще напира тълпа. А ние ще се шмугнем през задната вратичка.
— Каква тълпа? — не разбра Маграт.
— Ще си я организираме.
— Лельо, никой не организира тълпа — прояви наивността си Агнес. — Тя се събира от само себе си.
Очите на Леля блеснаха.
— В нашия край живеят седемдесет и девет юнаци с фамилията Ог. Няма начин да не се съберат от само себе си.
Спря поглед за миг на същинската галерия от портрети, после свали единия си ботуш и заудря по стената. След секунди трясна врата и някой мина край прозореца.
Джейсън Ог, ковач и старши по ранг сред мъжете в рода Ог, надникна в кухнята.
— Какво, мамо?
— Една тълпа ще се събере от само себе си и ще нападне замъка след… да речем, след половин час — осведоми го Леля. — Кажи на хората.
— Добре, мамо.
— И предай на всички, че не ги задължавам, разбира се — добави Леля.
Джейсън се вторачи за миг в йерархията на портретите. Нямаше нужда майка му да обяснява повече. Понякога и сандъчето с пясък на котарака имаше нужда от някоя и друга хартийка.
— Добре, мамо. Ще им предам, че си казала да не идват, ако не искат.
— Умно момче.
— Факли ли да носим или… сещаш се, коси, вили и тояги?
— Туй е труден избор. Ама за всеки случай носете от всичко по малко.
— Мамо, а таран да стъкмим ли?
— Ами-и… май ще минем и без таран.
— Чудесно! — промърмори Маграт. — Все пак говорим за моя параден вход.
— Мамо, а какво да викат хората?
— О, каквото им падне.
— Нещо да мятаме ли?
— Тоя път само камъни — реши Леля.
— И да не са големи! — намеси се Маграт. — Част от зидарията около портата е доста крехка.
— Ясно, значи нищо по-твърдо от варовик и пясъчник, запомни ли?
И кажи на нашичкия Кев да изтърколи навън едно буре от моята бира Трети номер — нареди Леля. — По-добре сипи вътре шише бренди да не мръзнете. Студът направо се просмуква през дрехите, когато се мотаеш пред замъка, викаш и размахваш тояга. Накарай нашичкия Нев да изтича при Слабпетел, да рече, че пращам поздрави, и да поиска половин дузина големи пити кашкавал и десет дузини яйца. Да каже и на госпожа Коларова, че ще бъде много мило, ако ни услужи с един от големите буркани марино-вани лукчета, дето ги прави толкоз вкусни. Жалко, че няма време да опечем нещичко на шиш, ама трябва да се примирим с дребните неудобства, щом тълпата ще се събира от само себе си. Леля Ог намигна на Агнес.
— Добре, мамо.
— Лельо… — промълви Маграт, когато Джейсън излезе тичешком.
— Кажи, миличка.
— Преди два-три месеца Верънс искаше да въведе мито върху износа на алкохол и в двора на замъка се събра многолюдна тълпа да изрази несъгласието си. А той се примири: „Е, щом такава е волята на народа…“
— Ами тъкмо такваз си беше волята на народа — увери я Леля.
— О-о… Ясно. Добре.
— Само че се случва народът временно да забрави каква му е волята — допълни Леля. — Можем да оставим малката Есме при жената на Джейсън…
— Ще бъде с мен — отсече Маграт. — Много е доволна да я нося на гръб.
— Не бива! — възкликна Агнес.
— Не смей да ми възразяваш, Агнес Нит! — заповяда Маграт и се изпъчи. — И от теб, Лельо, да не съм чула нито думичка.
— И през ум не ми минава — съгласи се Леля. — А ония Нак мак Фигъл винаги си носят бебетата в битката, понявгаш и за да ги използват вместо оръжие, ако се стигне чак дотам.
Маграт се поуспокои.
— Тази сутрин тя каза първата си думичка — сподели гордо.
— Ха, на две седмици? — недоверчиво промър-мори Леля.
— Да. Беше „блуп“.
— Блуп ли?
— Да. По-скоро… мехурче слюнка, отколкото дума, признавам.
— Хайде да си събираме нещата — подкани ги Леля и стана. — Ние сме сборище, мили дами. Троица. И на мене Баба ми липсва, но ще се оправяме с неприятностите, както и тя щеше да постъпи. — Тя дълбоко си пое дъх и произнесе: — Туй нещо аз няма да го търпя и толкоз!
— Тя го казва някак по-убедително — отбеляза Агнес.
— Знам.
Дървеняааау отиде да хапне в слугинската трапезария до кухнята. Нахрани се сам. Наоколо се мяркаха нови лица, но той обикновено не обръщаше внимание на онези, които не принадлежаха към соколарското съсловие. В замъка винаги се навъртаха други хора и си имаха работа, а ако някой попиташе по-настойчиво, Дървеняааау би признал разсеяно факта, че щом остави чувала с мръсните дрехи до вратата на перачницата, след два дни ги намира пак там чисти и сухи.