Получаваше редовно храна. Оставеше ли дивеч на студените камъни в големия килер, някой се заемаше да го сготви. И така нататък.
Връщаше се към соколарника, когато една от сенките го придърпа в по-плътния мрак и притисна с длан устата му.
— Мпф?
— Аз съм — госпожа Ог. Дървеняааау, при тебе всичко ли е наред?
— Мпф.
Този път соколарят успя да намекне с приглушените звуци, че всичко щеше да му е наред, стига този палец на гръкляна да не му спираше дъха.
— Къде са вампирите?
— Мпф?
Леля го пусна.
— Вампири ли? — задъхано повтори соколарят. — Ония, дето се мъкнат наоколо толкова мудно ли?
— Не, те са… храната — обясни Леля. — А има ли и някакви наперени гадняри? Или войници?
Нещо тупна меко в тъмата и някой изсъска:
— Проклятие, изтървах някъде торбата с пеленките. Не я ли видя къде се търкулна?
— Ами има някакви нови дами и господа — потвърди Дървеняааау. — Шляят се около кухнята. Видях и неколцина мъже с ризници.
— По дяволите! — промърмори Леля.
— В голямата зала се влиза и през друга вратичка — подсказа Маграт. — Но тя винаги е залостена отвътре.
Агнес преглътна тежко.
— Добре, ще отида да ви отворя.
— Ще се справиш ли? — потупа я по рамото Леля.
— Нали не могат да ме омаят…
— Но могат да те докопат.
„Влад не иска да пострадаме — настоя Пердита. — Нали видя как ни гледаше…“
— Мисля, че… всичко ще мине гладко — запъна се Агнес.
— Вие двечките си знаете най-добре — съгласи се Леля. — Взе ли светената вода?
— Дано им действа по-силно от чесъна — поклати глава Агнес.
— Желая ти късмет. — Леля се ослуша. — Я, тълпата май се е събрала от само себе си пред портата. Тръгвай!
Агнес се втурна под дъжда, заобиколи замъка и стигна до вратата на кухнята, която зееше широко отворена. Добра се до коридора след кухнята, когато нечия ръка я сграбчи и двама младежи светкавично й се изпречиха.
Облеклото им донякъде й напомни за по-младите посетители на Операта в Анкх-Морпорк, само че претенциозните им жилетки щяха да бъдат оценени като безвкусни от по-улегналите ценители на певческото изкуство. А дългите им коси падаха по раменете както при поетите, които се надяват, че буйните къдрици заместват умението да намериш рима за думата „маргаритка“.
— Момиче, закъде бързаш толкова? — попита единият.
Раменете на Агнес се превиха.
— Вижте какво, много съм заета. Може ли да ускорим представлението? Да прескочим просташкото хилене и глупостите от рода на „Допадат ми момичета с характер“? Може ли да преминем нап-раво към онази част, когато се изтръгвам от хватката ви и забивам коляно между краката ви?…
Единият я зашлеви безмилостно.
— Не може.
— Ще се оплача на Влад от вас! — изкрещя Пердита с гласа на Агнес.
Другият вампир се поколеба.
— Аха, уплашихте се! Ами да, той ме познава! — натякнаха Агнес и Пердита единодушно. — Ха!
Първият я изгледа от главата до петите.
— Теб ли?
— Именно — изрече нов глас.
Влад крачеше нехайно към тях, затъкнал палци в джобчетата на жилетката си.
— Демон, Пурпур, елате насам.
Двамата застанаха смирено пред него. Последва неясно движение и палците му отново се пъхнаха в джобчетата, преди жертвите да се присвият и да се строполят.
— Не постъпваме така с гостите си — просвети ги Влад, прекрачи над сгърченото тяло на Демон и протегна ръце на Агнес. — Сториха ли ви зло? Само кажете и ще ги дам на Лакримоза. Тя токущо откри, че в замъка има и зала за изтезания. А ние се заблуждавахме, че Ланкър е изостанала страна!
— О, онази вехта тъмница ли… — плахо промълви Агнес. Наблизо нещо бълбукаше в гърлото на Пурпур. „Дори не видях кога замахна“ — призна си и Пердита. — Ъ-ъ… Имаме я от векове…
— Нима? Сестра ми спомена обаче, че не достигат ремъци и окови. Е, тя е достатъчно… изобретателна. Само кажете и ще й ги пратя.
„Какво чакаш, казвай! — озъби се Пердита. — Така ще намалеят с двама.“
— Ами… недейте — смънка Агнес. „А, дебеланата била и морално мекушава“. — Ъ-ъ… те какви са?
— О, докарахме и неколцина от нашия клан с каруците. Баща ми смята, че е по-практично да им намери някакво занимание.
— Значи са ви роднини?
„Баба Вихронрав щеше да ги прати на сестричката!“ — прошепна й Пердита. Влад се прокашля тихо.