— Нима вампирите знаят що е благодарност?
— Можем и на това да се научим.
— Иначе казано, вместо да бъдете непоносимо зли, вие само ще бъдете ужасно лоши?
— Иначе казано, мила, настъпи нашето време — вметна глас зад тях.
Обърнаха се. Графът бе влязъл в галерията. Носеше смокинг. От двете му страни вървяха въоръжени мъже.
— Ех, Влад… Играеш си с храната, така ли? Добър вечер, госпожице Нит. Влад, както изглежда, имаме си тълпа пред портата.
— Сериозно? Колко вълнуващо. Никога не съм виждал истинска тълпа.
— Щеше ми се първата тълпа в живота ти да бъде по-интересна — поклати глава графът. — Не долавям страст в тези хора. Но би било досадно да ги слушаме цяла вечер. Ще им кажа да се махнат.
Двукрилата врата към залата се отвори, без никой да я докосне.
— Няма ли да погледаме? — предложи Влад.
— Ами… струва ми се, че ще отскоча да си напудря… ще се върна след минутка — заотстъпва Агнес.
Шмугна се в тясното коридорче към малката врата и дръпна резетата.
— Крайно време беше — укори я Леля Ог. — Тука е доста влажничко.
— Излязоха да гледат тълпата. Но има и други вампири, не само стражи! Новите май са били в каруците! И се държат… е, не като прислуга, но се подчиняват на графа и семейството.
— Колко са? — попита Маграт.
— Не можах да ги преброя! Влад се опитва да се сближи с мен!
— Прекрасно — одобри Леля. — Трябва да се заслушаш дали не приказва насън.
— Лельо!
— Я да го видим тоя тежкар в действие — пред-ложи Леля. — Можем да се вмъкнем в старата стая на стражите отстрани и да зяпаме през бойниците.
— Искам да измъкна оттук Верънс! — възрази Маграт.
— Той няма къде да отиде — отвърна Леля и се промуши в стаичката до вратата. — Като гледам, не са се наканили да го убиват. Пък и има кой да го опази…
— Вече знам, че тези са нови вампири — намеси се Агнес. — Наистина не приличат на предишните.
— Тогаз ще им се опълчим още сега — реши Леля. — Тъй щеше да стори и Баба, няма спор.
— Но дали ние сме достатъчно силни? — усъмни се Агнес.
„Баба изобщо нямаше да се пита“ — ухапа я Пердита.
— Тука сме три, нали? — напомни Леля. Извади шише и го отпуши. — И ще си помогнем с нещичко. Вие ще си пийнете ли?
— Лельо, това е бренди — надуши Маграт. — Значи ще се опълчваш на вампирите пияна?
— Доста по-добре ще е, отколкото да им се опълча трезва. — Леля надигна шишето и се разтресе. — Единственият свестен съвет, дето Агнес е чула от господин Овес. Рекъл й, че изтребителите на вампири трябвало да се понатряскат. А аз се вслушвам в умните съвети…
Дори в палатката на Могъщ Овес вятърът люлееше пламъчето на свещта. Пасторът седеше нащрек върху сгъваемото си легло, защото при внезапно движение то щракаше челюсти, сякаш обладано от неутолима злоба. Овес прелистваше бележниците и все по-трудно потискаше паниката си. Не бе дошъл тук да се прояви като експерт по вампирите. В името на Ом, в семинарията имаха само един учебен час на всеки две седмици по „Духове и безбожни изчадия“, и то провеждан от глухия дякон Троп! Дори не се зачиташе за дипломата! Затрупваха ги с поне двайсетина пъти повече материал по сравнителна теология. А в момента му се искаше до болка да бяха отделили повечко време, за да му обяснят точно къде е разположено вампирското сърце и с каква сила е необходимо да забие кола в него.
А, ето… няколко листа с небрежни драскулки, запазени само заради бележките на гърба на страниците, с които подготви есето си по „Жития на пророците“ от Трум.
„В кръвта е животът… вампирите са подчинени на оногова, що ги е превърнал в себеподобни… алилов дисулфид, активната съставка на чесъна… Липса на порфирия? Рефлекторна реакция? Връзката с местната земя е мн, важна… колкото се може повече вампири пият от кръвта на жертвата, за да стане роб на всички… «групово кръвопуска-не»… кръвта като нечестив обред… Вампирите имат власт над прилепи, плъхове, нощни твари, климата… противно на легендите повечето жертви само стават покорни, а НЕ вампири… предназначеният за вампир страда от ужасни терзания и жажда за кръв… чорапи… Чесън, свещени образи… слънчевите лъчи — смъртоносни?… изтреблението на вампира освобождава всички негови жертви… неимоверна сила и…“ Защо никой не му бе втълпил, че това е важно! Бе прахосал половин страница за карикатура на дякон Троп — същински натюрморт.
Той пусна бележника в джоба си и с надежда се вкопчи в медальона. След четири години, прекарани в богословско образование, изобщо не знаеше в какво да вярва, отчасти и защото Църквата страдаше от толкова чести разколи, че цялата учебна програма можеше да се промени за един следобед. Имаше и друга причина…