— Нали трите щяхме да обединим силите си? — изсъска Маграт.
— Ама той трябваше да мирува! — сопна се Леля.
— Престанете веднага! — изкрещя Маграт. — И не смейте да пушите в моя замък! Така можете сериозно да увредите здравето на околните!
— А сега ще каже ли някой „Няма да ти се размине безнаказано“? — обнадежди се графът, без да я слуша.
Изкачи стъпалата и трите вещици подскачаха във въздуха пред него като балони. Вратата на голямата зала се затръшна сама зад гърба му.
— О, задължително е някой да го каже — настоя графът.
— Няма да ти се размине безнаказано! Графът грейна в усмивка.
— Дори не видях коя от вас отвори уста…
— Махни се оттук и се върни в гроба, от който си се надигнало, безбожно видение!
— Той пък откъде се взе, по дяволите? — промърмори Леля Ог, когато Могъщ Овес скочи на пода пред вампирите.
„Промъкна се по галерията за менестрели — съобщи Пердита. — Понякога изобщо не гледате какво става наоколо.“ Куртката му беше покрита с прах, яката — отпрана, но очите му горяха от праведен устрем.
Тикна нещо под носа на вампира и — както Агнес забеляза — припряно се зачете в бележника си, който стискаше с другата ръка.
— Ъ-ъ… „Върни се там, о червей гробен, и не измъчвай…“
— Извинявай — прекъсна го графът.
— „…и не смущавай ти покоя…“
— Позволи ми да отбележа, че…
— „…о, дух нечестив, що…“ Моля? Графът взе бележника от внезапно омекналите пръсти на Овес.
— Да, това е от „Malleus Maleficarum“ на Осори — потвърди догадката си. — И защо си ме зяпнал толкова учудено? Аз помагах в написването й, глупчо!
— Но ти… ти… — запъна се Овес и избълва: — Било е преди столетия!
— И какво от това? Имам принос в „AurigaClavorum Maleficarum“, „Torquus Simiae Maleficarum“… всъщност към цялата жалка „Arca Instrumentorum“. И никоя от тези тъпи измислици не вреди на вампирите, поне това не се ли намери кой да ти обясни? — Графът едва удържаше ръмженето в гърлото си. — О, помня вашите пророци. Бяха побъркани брадати старци, воняха като порове, но — в името на всичко ненормално! — у тях бушуваше огън! А не набожен ограничен ум, обзет от безпокойство и смущение. Изричаха идиотщините си с искрена вяра, по устите им избиваше пяна. Те бяха истински проповедници, те пръскаха пламък и жлъч! А ти си един смешник. — Графът захвърли бележника и взе медальона. — Това е святата костенурка на Ом и би трябвало да треперя от ужас пред нея. Ех… Дори не е особено точно копие. Евтиния.
Овес намери още смелост в себе си.
— А ти откъде знаеш, злотворно изчадие?
— Не, не, това обръщение е подходящо за демони — въздъхна графът и му върна медальона. — Все пак положи похвално усилие. Ако някога ми се прииска да пийна чаша чай, да хапна бисквитка и може би да попея в хор, несъмнено ще се отбия в мисионерската ти палатка. Но в момента си се изпречил на пътя ми. — Вампирът цапардоса пастора с такава сила, че го завря под дългата маса. — Ето колко струва набожността. Сега остава само да се появи Баба Вихронрав. Очаквам я всеки миг. В края на краищата едва ли сте се залъгвали, че ще разчита на вас.
Тропотът от огромното желязно чукало на вратата отекна из цялата зала. Графът кимна доволен.
— Ето я и нея. Разбира се. Най-важното е да дойдеш в подходящия момент.
Вятърът изрева, щом вратата се отвори, и внесе дъжд, клонки и Баба Вихронрав, издухана навътре като есенно листо. Беше подгизнала и окаляна, по роклята й личаха няколко разръфани места.
Агнес се сети, че никога не е виждала Баба мокра дори в най-страшната буря. А сега от нея се стичаше вода по пода.
— Госпожо Вихронрав! Колко мило, че ни навестихте. Дълго сте ходила в тази тъмнотия. Моля ви, седнете до камината да се постоплите.
— Не ще почивам тука — рече му Баба.
— Поне хапнете или пийнете нещо.
— Не ще ям, нито ще пия тука.
— Тогава какво ще правите?
— Знаеш добре защо дойдох.
„Изглежда дребничка — вметна Пердита. — И уморена.“
— А, да. Решаващият сблъсък. Големият залог. Отличителният белег на рода Вихронрав. И… да помислим… днес списъкът с условията включва… „Ако победя, искам от теб да освободиш всички и да се върнеш в Юбервалд“, нали?
— Не, искам от тебе да умреш — поправи го Баба.
За свой ужас Агнес долови, че стара жена се олюлява лекичко.
— Великолепно! — усмихна се графът. — Но… аз познавам мисленето ви, госпожо Вихронрав. Винаги си имате повече от един план. Стоите пред мен и няма как да скриете, че при първата крачка ще се строполите, обаче… не вярвам напълно в това, което виждам.
— Хич не ми пука в какво вярваш — изсумтя Баба. — Ама не смееш да ме пуснеш да изляза оттука. Щото не се знае къде ще отида и какво ще сторя. Може да те дебна с всеки чифт очи наблизо. Или да се притая зад всяка врата. Има и от кого да поискам да ми върне стара услуга. Може да ти налетя откъдето ще да е и по всяко време. И много ме бива да злобея.