Агнес съзнаваше всичко това и все пак бягството на другите две й се струваше себично.
Графът доближаваше Баба. А с ъгълчето на окото си Агнес зърна как Влад и сестра му се прокрадват към нея. Зад гърба си имаше залостена врата. На Пердита не й хрумваха интересни идеи.
И Агнес запищя.
Това вече беше дарба за разлика от двоуменето, което си оставаше досадна напаст. Във вокалния диапазон на Агнес се побираха и звуци, които стапяха ушна кал.
Започна високо и установи, че е налучкала правилно. Миг след като от тавана заваляха прилепи и дървесни червеи, а кучетата в града се разлаяха, Влад притисна с длани ушите си.
Агнес рязко си пое дъх.
— Още една крачка и ще викна по-силно! — кресна тя.
Графът вдигна Баба Вихронрав, сякаш беше парцалена кукла, и се озърна.
— Не се съмнявам, че можеш. Но рано или късно ще се задъхаш. Влад, тя доприпка да ти се умилква в краката. Разрешавам ти да я задържиш, но отговаряш за нея. Ти ще си я храниш и ще чистиш клетката й.
Младият вампир пристъпи предпазливо.
— Повярвайте ми, държите се неразумно! — прошепна й сърдито.
— Много се радвам!
Миг по-късно той се озова до нея. Но Пердита го очакваше за разлика от Агнес и под нейно управление лакътят й зае позиция и се забучи в корема му, преди той да се отмести.
Тя тръгна напред, щом Влад се преви на две. Установи, че неспособността на вампира да се учи от опита не се преодолява лесно.
Графът сложи Баба Вихронрав на масата.
— Игор! — изрева той. — Къде си, глупав…
— Да, гошподарю?
Графът се завъртя бясно на пети.
— Защо всеки път изникваш така зад гърба ми?!
— Гошподарю, штарият граф… очакваше това. Профешионален подход.
— Все едно, време е да престанеш.
— Да, гошподарю.
— Забрави и този нелеп говор. Иди да удариш гонга за вечеря.
— Да, гошшшшподарю.
— И колко пъти да ти повтарям за тази походка! — кресна графът след Игор, който закуцука през залата. — Дори не е забавно!
Игор мина покрай Агнес, фъфлейки злобно под носа си.
Влад я догони при масата и тя дори леко му се зарадва, защото нямаше представа какво да прави, щом доближи.
— Трябва да си тръгнете — подкани я задъхано.
— Разбира се, не бих му позволил да ви стори зло, но баща ми понякога е… сприхав.
— Няма да си тръгна без Баба.
Слаб глас прозвуча в главата й: „Остави… ме…“
„Не бях аз — поясни Пердита. — Май беше тя.“ Агнес се вторачи в проснатото на масата тяло.
В несвяст Баба Вихронрав изглеждаше твърде дребна.
— Искаш ли да останеш за вечеря? — изграчи й графът.
— Значи ще… след всичко, което изприказвахте, вие ще… й изсмучете кръвта?
— Ами ние сме си вампири, госпожице Нит. Това ни е присъщо. Малък, ритуал, ако мога да се изразя така.
— Как можете?! Тя е старица!
Той се обърна рязко и изведнъж й се изпречи.
— Идеята за по-младичко предястие е съблазнителна, повярвай ми. Но Влад би се цупил дълго. Впрочем кръвта също… отлежава като хубавото вино. Тя няма да бъде убита. Не и в буквалния смисъл. А ако бях в нейното положение, щях да се радвам на мъничко безсмъртие.
— Но тя мрази вампирите!
— Това може да се окаже проблем за нея, когато се опомни, защото тя също ще бъде вампир, и то на най-долното стъпало на подчинение. Уф…
— Графът се наведе и измъкна Овес изпод масата.
— Ама че бледо същество. Помня омнианците от времето, когато преливаха от убеденост и плам, предвождаха ги мъже, на които никога не липсваха храброст и твърдост, макар да бяха неимоверно побъркани. В какво отчаяние щяха да изпаднат, ако зърнеха това човече с душица от разредено мляко. Отведи го, моля те.
— Ще се видим ли и утре? — примоли се Влад и доказа на Агнес, че мъжкарите от всякакви раси вероятно носят у себе си гена на тъпотата.
— Няма да я превърнете във вампир! — сопна се на графа, без да поглежда сина му.
— Тя няма да ни устои — увери я графът. — Това остава в кръвта, ако ние пожелаем да го влеем.
— Тя ще се съпротивява.
— Очаквам го с интерес. Графът пак пусна Овес на пода.
— Сега се махни, госпожице Нит. Заедно с този лигав пастор. А утре… можете да си приберете вещицата. Но тя вече ще бъде една от нас. Има си йерархия. Всеки го знае… ако изобщо е научил нещо за вампирите.
Зад него Овес повръщаше.
Агнес си мислеше за хората с празни погледи, които работеха в замъка. Никой не заслужаваше такава участ.
Тя сграбчи пастора за яката и го вдигна като чувал.
— Довиждане, госпожице Нит — отпрати я графът.
Тя избута отпуснатия Овес към предния вход. Навън вече плющеше силен дъжд, безмилостни струи се забиваха под ъгъл от небето като стоманени пръти. Тя се промъкна покрай стената, макар и прикритието да беше рехаво, и подпря свещеника под един водоливник, който бълваше водопада си по-надалеч от тях.