Колелото се завъртя и започна да изтръгва искри от острието.
— После потърси някакъв кол и… му издялкай връх. Намери и… чук…
С чука беше лесно. До точилото имаше тезгях с инструменти. Трескавото ровичкане в отпадъците до стената го снабди и с кол от ограда.
— Госпожо, какво искате да…
— Нещо… ще надигне глава… скоро — бълваше на пресекулки Баба. — Ти се… постарай да… прозреш… какво е…
— Но нали не очаквате от мен да ви обезглавя…
— Заповядвам ти, прислужнико на религията! В какво… вярваш наистина? И в какво си се надявал… да намериш… същината? В мелодичните псалмчета ли? Рано или късно… всичко опира до… кръвта…
Главата й се отпусна безсилно върху наковалнята.
Овес отново се взря в ръцете й. Под самите й пръсти желязото оставаше черно, но наоколо излъчваше бледа светлина и ръждата опадаше с цвърчене. Той нерешително докосна наковалнята, отдръпна си ръката и пъхна изгорените си пръсти в устата.
— На госпожа Вихронрав малко й е зле, тъй ли? — попита влезлият Дървеняааау.
— Да, по това не може да има спор.
— О, лошо… Искате ли чай?
— Какво?
— Тежка нощ. Ако ще се заседяваме тук, ще сложа чайника да заври.
— Не разбирате ли, че вместо нея оттам може да се надигне зажаднял за кръв вампир?
— О-о… — Соколарят се загледа в неподвижна-та жена и димящата наковалня. — Тогава ще е по-добре да й се опрете с чаша горещ чай в корема.
— Не можете ли да проумеете какво става тук?
Дървеняааау огледа още веднъж сценката пред себе си и отговори:
— Не.
— Е, тогава…
— Не ми влиза в работата да ги проумявам тези неща — прекъсна го соколарят. — Не съм обучен. А то си иска дълго обучение, така си мисля. Това е ваша работа. И нейна. Вие знаете ли какво е една птица да бъде дресирана, да докопа плячка и пак да кацне на китката ви?
— Ами не…
— Ето, видяхте ли? Значи се спогодихме. Да направя чай, а?
Овес се примири.
— Да, моля ви. Благодаря. Дървеняааау излезе забързано.
Пасторът седна. Ако трябваше да е откровен със себе си, той също не знаеше дали разбира какво се случва пред очите му. Старата жена гореше в треска, страдаше, а сега… желязото се сгорещяваше, сякаш тя му предаваше болката и жегата от главата си. Нима някой можеше да го постигне? Да, разбира се, напомни си той честно, пророците са имали тази дарба, но само защото Ом им я е вдъхнал. Но както вече проличаваше, тази жена не вярваше в нищо.
В момента тя не помръдваше.
Другите говореха за нея като за велика магьосница, но в залата той беше видял просто една преуморена старица, изчерпала силите си. Беше срещал такива хора в лазарета на Аби Диал — вцепенени, потънали в себе си, докато болката не ги покори непоносимо и не им остане само молитвата, а после… нямаха дори това. Струваше му се, че същото е сполетяло старицата пред очите му.
Тя изобщо не шаваше. Овес бе виждал досега такава неподвижност само у хора, за които движението вече е недостъпно во веки веков.
Нагоре по ветровитата планина и надолу по закътаната долчинка тичаха безспир Нак мак Фигъл, които изглежда по природа нямаха представа що е то прокрадване и промъкване. Позагубиха малко от бързината си, защото човечета от отряда се втурваха настрани, за да се сбият помежду си или да подгонят злополучно животно. Освен краля на Ланкър през храсталаците профучаваха лисицата, зашеметен елен, глиган и невестулка, която бе заподозряна, че е погледнала с насмешка един Нак мак Фигъл.
Верънс забеляза смътно, че са се запътили към склон в края на отдавна зарязана и обрасла нива, по която стърчаха прастари трънки.
Пиксите спряха разтърсващо, когато главата на краля се озова на сантиметри от широка заешка дупка.
— Е нема да улезне!
— Че го натикаме некак!
Бутнаха обнадеждени главата на Верънс в мократа земя.
— А бе, клъцни му ушите!
— Ей че грамадан!
Друг от тях поклати глава.
— Не става тъй, не ви ли увряха чутурите? Оназ дъртата че си нареже жартиери от карантиите ни…
Колкото и да беше необичайно, Нак мак Фигъл се смълчаха за миг. Един от тях промърмори:
— Нема да ни стигнат карантиите, мене слушайте…
— Че ни разпердушини, думам ви. Пък и се зарекохме. Не мож се разправя с дърта вещица.
— Айде тогаз, сите се фащайте… Пуснаха Верънс на земята. Замалко се чу шум от разкопаване, по него се изсипаха буци пръст. Вдигнаха го отново и го внесоха през значително разширената дупка. Носът му се отъркваше във висящите от тавана корени. А новият шум отзад подсказваше, че дупката се запълва скоростно.
И след малко остана склон, където явно живееха зайци под трънките. В бурната нощ редките струйки дим се разнасяха незабелязано между стволовете.