Агнес потърси опора в стената на замъка, по която се стичаше плътен слой вода, и се помъчи да си поеме дъх. Баба не просто й нареди да се махне. Заповедта се стовари върху ума й като пълна кофа с лед. Дори Пердита се втресе. И дума не можеше да става да не се подчини.
Накъде ли би побягнала Леля? Агнес изпитваше все по-силно желание да е до нея. Леля Ог излъчваше устойчиво поле от типа „всичко ще се нареди някак“. Ако двете с Маграт са се измъкнали през кухнята, къде да ги търси?…
Чу трополенето на карета под арката, откъдето се минаваше за конюшните. Беше само тъмен силует, обгърнат от отскачащи капки, който се друсаше по калдъръма в двора на замъка. А фигурата до кочияша, покрила се с чувал, може и да беше Леля. Нямаше значение. Никой не би видял тичащата през локвите Агнес и размаханите й ръце.
Върна се под свода, когато каретата се скри от погледа й надолу по хълма. В края на краищата двете се опитваха да избягат оттук. И в кражбата на собствената карета на вампирите имаше нещо от стила на Леля Ог…
Някой сграбчи двете й ръце изотзад. По инстинкт тя се опита да удари с лакти. Все едно се напъваше да отмести скала.
— Я виж, това била госпожица Агнес Нит — студено промълви Влад. — Приятна разходка под проливния дъжд, така ли?
— Те ви се измъкнаха! — сопна му се Агнес.
— Нима го вярвате? Баща ми би могъл да запрати тази карета в урвата, когато поиска. Но няма да го направи. Винаги предпочитаме личния подход.
— Да, ухапването по шията — съгласи се тя.
— Защо не? Но той наистина се старае да проявява разбиране. Е, Агнес, нямам ли шанс да ви убедя да станете една от нас?
— Каква по-точно? Да живея, като отнемам живота на други хора ли?
— Напоследък рядко стигаме чак дотам — възрази Влад и я побутна напред. — А и когато си го позволяваме… обикновено внимаваме убитите да са от онези, които заслужават да умрат.
— О, това трябва да ме успокои, така ли? — изфуча Агнес. — В такива случаи непременно бих се доверила на преценката на един вампир.
— Признавам, че сестра ми понякога е мъничко… безцеремонна.
— Вече видях и хората, които доведохте! Малко остава да замучат!
— О, за тях ли говорите… Нашите питомци. И какво толкова? Животът им не се промени забележимо. Дори живеят по-добре. Винаги са добре нахранени, подслонени на топло…
— …и издоени.
— Лошо ли е това?
Агнес направи ново усилие да се изплъзне от хватката му. Тук нямаше крепостна стена. Не се и налагаше. Никой не би могъл да иска по-добра защита от отвесния склон на Ланкърския пролом. Влад я тикаше право към ръба на бездната.
— Ама че тъпотия! — скастри го тя.
— Не съм съгласен. Както научих, Агнес, вие сте пътувала в други страни. Значи знаете колко дребничък е животецът на повечето хора, постоянно превити под бича в ръцете на някой крал, владетел или господар, който без колебание би ги по-жертвал в битка или би ги изоставил, когато нямат сили да работят.
„Но те могат да избягат“ — намеси се Перди-та.
— Но те могат да избягат! — повтори Агнес.
— Наистина ли? Пеша? С цялото си семейство? И без никакви пари? Почти никога дори не се опитват. Агнес, повечето хора са готови да изтърпят едва ли не всичко.
— Това е най-гадното, най-циничното… „Най-правдивото“ — вмъкна Пердита.
— …най-правд… Не! Влад изви вежди.
— Агнес, отличавате се с твърде необикновено съзнание. Разбира се, вие не принадлежите към… добитъка. Вероятно това се отнася и за всяка друга вещица. Вие добре се познавате. — Той й се усмихна озъбено, което не е приятна гледка на вампирско лице. — Защо и аз не мога да ви познавам толкова добре? Елате.
Нямаше как да се опълчи срещу дърпането, ако не искаше да бъде влачена по земята.
— Вие, вещиците, успяхте да направите впечатление на баща ми — подхвърли Влад през рамо. — Казва, че би трябвало да превърнем всички ви във вампири. Бездруго според него вече сте на половината път към нас. Но аз определено предпочитам сама да се убедите колко чудесно ще бъде.
— Така ли… Ще ми хареса постоянно да копнея за кръв, а?
— Нали сега постоянно копнеете за шоколад?
— Как смееш!
— Кръвта обаче е по-бедна на въглехидрати. Тялото ви ще се приспособи. Ще изчезват килограм след килограм…
— Стига, отвратително е!
— Ще се владеете напълно…
— Не слушам!
— И е нужно само лекичко проникване…
— Точно теб няма да те огрее, господинчо!
— Ха! Възхитително остроумие!
Влад повлече Агнес след себе си и скочи в Ланкърския пролом.
Баба Вихронрав отвори очи. Поне беше принудена да допусне, че ги е отворила. Усети как клепачите й се надигат.