Баба отвори очи и се вторачи в тъмата.
— Знам те вече коя си, Есмерелда Вихронрав. И отсега нататък не можеш да ме сплашиш.
Изчезна дори помен за светлина.
Баба увисна в мрака и не би могла да измери отминалото време. Сякаш абсолютната пустота бе засмукала в себе си всякакво време и измерения. Нямаше къде да отиде, защото не съществуваше никакво „къде“.
И след безмерното време започна да дочува друг звук — шепот на прага на безмълвието. Устреми се към него.
В чернилката се издигаха думи като малки мятащи се златни рибки.
Бореше се да стигне до тях, защото вече имаше посока.
Късчетата светлина се превръщаха в звуци.
— …умолявам те в безграничното си състрадание да обърнеш взор насам и — току-виж — да се намесиш…
Не би избрала точно такива думи, за да въплъти в тях сиянието. Може би заради начина, по който бяха изречени. Но в тях се криеше чудато ехо, втори глас, втъкан в първия, впит във всяка сричка…
— …какво състрадание? Колко хора са се молили на кладата? Ама че съм глупак, щом съм коленичил така…
Аха… едно съзнание, но разделено на две. Баба си напомни, че в света има далеч повече хора като Агнес, отколкото момичето би посмяло да помисли. То обаче му бе избрало име, а дадеш ли име на нещо, даваш му и живот…
Имаше и друго наблизо — блещукане, не по-голямо от няколко фотона, но угасна веднага, щом тя се взря натам. Баба замалко се загледа настрани и мигновено пак насочи вниманието си към мъничката искра, която тутакси изчезна.
Нещо се криеше.
Пясъкът престана да бучи. Времето потече.
Сега щеше да открие коя е.
Баба Вихронрав отвори очи и в тях нахлу светлина.
Каретата спря и разплиска вода по планинския път. Колелата й затъваха.
Леля излезе от кабината и изджапа до Игор. Той стоеше пред място, където вече нямаше път.
Там се пенеше буйна вода.
— Можем ли да минем оттук? — попита я Игор.
— Не се знае, ама надолу ще е още по-зле заради топенето на снеговете. Цяла зима нямаше път към долината през преспите…
Тя се загледа в другия път — виеше се навътре в долината и също беше залят, но не се размиваше.
— Кое е най-близкото село нататък? — посочи Леля. — С яки каменни къщи. Не беше ли Жадно гърло? Там има странноприемница с конюшня.
— Права ште. Жадно гърло.
— Е, няма да се мъкнем пеша в таквоз време. Значи тръгваме към Жадно гърло.
Тя се върна в каретата и усети как завиха по другия път.
— Някакъв проблем ли има? — разтревожи се Маграт. — Защо потеглихме нагоре?
— Пътят е наводнен — осведоми я Леля.
— Тоест сега сме се отправили към Юбервалд?
— Да.
— Но там гъмжи от върколаци, вампири и…
— Не са навсякъде. Нищо няма да ни сполети на главния път. Пък и нямаме голям избор, като гледам.
— Май си права — неохотно призна Маграт.
— Можеше да стане и по-зле — увери я Леля.
— Например?
— Ами… в каретата да са пропълзели змии.
Агнес гледаше как канарите сякаш отфучават нагоре, после се взря надолу и различи побелялата придошла река.
Светът се завъртя около нея, когато Влад спря във въздуха. Водата пръскаше ботушите му.
— Да бъде… лекота — подсмихна се той. — Агнес, нали бихте се зарадвала, ако сте лека като въздуха?
— Ние… ние си имаме метли — задъха се тя. Целият й живот току-що мина за секунда пред очите й. „И си беше ужасна скука“ — не пропусна да добави Пердита.
— Безполезни, тромави, глупави приспособления — заяви вампирът. — И не могат да ви дадат това…
Стените на урвата се размазаха пред очите й. Замъкът стремително се смаляваше долу. Агнес усети лепнещите капки на облаците, които почти веднага се превърнаха в сребристобяла постеля под безмълвната студена светлина на луната.
Но Влад не беше до нея. Издигането на Агнес се забави, тя протегна ръце да хване нищото и пропадна обратно…
Той се появи с кикот и я хвана през кръста.
— …нали? — довърши невъзмутимо. Агнес загуби дар слово.
— Още нищо не сте видяла — увери я вампирът. Щом се втурнаха напред, край тях се разпръснаха парцаливи облачета.
Облаците изчезнаха. Макар да не бяха по-плътни от дим, присъствието им, лъжливата им здравина поне даваха утеха. А сега равнините останаха далеч под Агнес.
— Гхджгх — изломоти тя, прекалено уплашена дори да пищи.
„Иха-а-а!“ — веселеше се Пердита.
— Виждате ли? — сочеше Влад. — Онази светлина около Ръба…
Агнес се зазяпа старателно, защото така поне не се пулеше към земята.
Слънцето беше под Диска. Но около тъмния Ръб лъчите му проникваха през безкрайния водопад и сътворяваха искряща завеса между погълнатите от нощта океани и звездите. Безспорно гледката беше красива, но у Агнес крепнеше убеждението, че красотата е в очите на зрителя, и то преди всичко когато е стъпил на устойчива земя. Защото на три хиляди метра над нея очите на зрителя имат склонността да се насълзяват.