— Ще заподрипвам ли?
— Само да не си фраснеш чутурата, че е нисичко — невъзмутимо допълни старчето. — Вече да ти река здрасти, кралче. Аз съм Човекот на Големата Аги. При вазе май щех да съм министър-председател. Щеш ли да сръбнеш и кльопнеш юнашки, додека чекаме?
Верънс си разтърка лицето. Несъмнено започваше да се опомня. Мъглата се разсейваше.
— Как бих могъл да ви се отблагодаря? Очичките на пикса блеснаха щастливо.
— А бе, има нещичко, дето дъртата Ог разправяше, че може да ни дадеш. Дреболийка.
— Каквото поискате — зарече се Верънс.
Две сини човечета домъкнаха с усилие стегнато навит пергамент и го разстлаха пред краля. Старецът измъкна изневиделица гъше перо.
— На дреболийката й се вика подпис, да знайш — обясни на Верънс, който се взираше недоумяващо в ситния краснопис. — И не се отплесвай, ами удари парафа на сите алинеи и параграфи. Щото ний от Нак мак Фигъл сме си простичък народец, ама изтипосваме таквиз сложни документи, че ум да ти зайде.
Могъщ Овес примига към Баба над събраните си за молитва ръце. Тя забеляза как очите му се извиха към брадвата и пак се вторачиха в нея.
— Нямаше да я стигнеш навреме — отсъди Баба, без да шавне. — Като си искал да я размахаш, да беше я стискал. Няма вреда от молитвата. Ясно ми е, че човек може да си намести ума в главата с една молитва. Ама брадвата си е брадва, в каквото ще да вярваш.
Овес си отдъхна. Бе очаквал да скочи към врата му.
— Ако Дървеняааау е сварил чай, ще си пийна, че прежаднях — продължи Баба.
Облегна се омаломощена на наковалнята. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как ръката му се мести полека.
— Ще донеса… ще попитам… ще…
— Тоя соколар има глава на раменете си, от мене да го знаеш. Няма да откажа и някоя бисквитка.
Пръстите му докоснаха дръжката на брадвата.
— Пак не си достатъчно бърз — разочарова го Баба. — Но ти си я дръж подръка. Първо брадвата, после молитвата. Приличаш ми на свещеник. Кой ти е богът?
— Ъ-ъ… Ом.
— Той или тя?
— Той. Да, той. Няма съмнение. — Замисли се колко е странно, че в Църквата няма разкол само по този въпрос. — Ъ-ъ… не ви е неприятно, надявам се.
— Че що да ми е неприятно?
— Ами… вашите колежки все ми натякват, че някога омнианците изгаряли вещици на клада…
— Нивгаш не са го правили — отрече Баба.
— Уви, принуден съм да призная, че в нашите архиви…
— Нивгаш не са горили вещици — повтори тя. — Може да са горили по-стари жени, дето не са си мълчали или не са избягали навреме. Не вярвам някоя вещица да е била изгорена — натърти Баба и се намести по-удобно до наковалнята. — Виж, бих очаквала да са изгаряли. Не всички сме милинки.
Овес си спомни как графът се хвалеше, че имал принос в „Arca Instrumentorum“…
Но тези книги бяха прастари! „Както и вампирите, нали?“ И бяха на практика част от църковния канон! Смразяващото острие на съмнението се заби още по-надълбоко в съзнанието му. Знае ли се изобщо коя книга от кого е написана? На кого да се довериш! Кое е светото писание? И къде е истината!
Баба си помогна с ръце да стане и се повлече към тезгяха, където Дървеняааау бе оставил своя буркан с пламъчето. Тя го разгледа внимателно.
Овес стисна по-силно дръжката на брадвата. Налагаше се да признае, че оръжието в момента го утешаваше по-добре от молитвата.
— Ис… искам да проверя — заекна той. — В-вие… вампирка ли сте?
Баба Вихронрав като че не чу въпроса.
— Къде се бави тоя Дървеняааау с чая? — про-мърмори тя.
В този миг соколарят влезе с поднос в ръцете. — Драго ми е, че се пооправихте, госпожо Вихронрав.
— Крайно време беше.
По чая се люшкаха вълнички, когато тя пое чашата. Ръката й трепереше.
— Дървеняааау?
— Да, госпожо?
— Значи си имаш огнена птица, тъй ли?
— Нямам, госпожо.
— Ама те видях да я дебнеш.
— Намерих я. Само че тя се погуби. Не остана нищо освен изгорена земя.
— Я ми разкажи как стана всичко.
— Това ли е най-подходящият момент? — усъмни се Овес.
— Да — отсече Баба Вихронрав. Пасторът слушаше с увлечение. Соколарят беше чудесен разказвач посвоему. Например ако би трябвало да предаде със свои думи сагата за Тсортянската война, щеше да отдели внимание почти само на птиците, да отбележи прелитането на всеки корморан, да състави списък на всички пеликани, да класифицира всеки гарван на бойното поле. Вероятно щеше да спомене и мъже в брони, но само защото на тях са кацали гарваните.
— Фениксът не снася яйца — реши да се намеси Овес по някое време.
Малко преди това си позволи да попита Дървеняааау с какво се е напил.
— Фениксът си е птица — напомни соколарят. — А птиците правят тъкмо това. Досега не съм виждал птица, която не снася. Събрах и парченцата от черупката.