Той припряно се отби в соколарника. А Овес се усмихна неуверено на Баба Вихронрав.
— Предполагам, че са от кокоше яйце. Чел съм за феникса. Митично създание, символ на…
— Де да знам — прекъсна го Баба. — Не съм ги виждала чак толкоз отблизо.
Дървеняааау се върна, понесъл грижовно малка кутия. Върху подложената овча вълна имаше купчинка парчета от черупка. Овес взе две-три. Бяха сребристосиви и много леки.
— Намерих ги в пепелта — обясни соколарят.
— До днес никой не е заявявал, че е намирал черупка от яйце на феникс — просвети го пасторът.
— Не знаех, господине — невинно отвърна Дървеняааау. — Иначе нямаше да търся.
— Питам се дали някому досега е хрумвало да търси… — проточи Баба и порови в парченцата. — Аха-а…
— Мислех си, че фениксите може да са живели на някакво много опасно място… — подхвана Дървеняааау.
— Всяко място е опасно за новороденото — поучително изрече Баба. — Както виждам, доста си умувал.
— Благодаря, госпожо Вихронрав.
— Жалко, че не си стигнал до края в умуването — обезсърчи го тя.
— Така ли?
— Тука има парчета не само от едно яйце.
— Така ли?
— Дървеняааау — търпеливо промълви Баба, — фениксът е снесъл повече от едно яйце.
— Какво?! — трепна Овес. — Невъзможно! Според митологията…
— Ох, тая митология — изсумтя тя. — Лакърдиите на хора, дето са победили, щото са имали по-големи мечове от другите. И очакваш от тях да са опитни познавачи на птиците, а? Пък и ако има само едно животно от някой вид, колко време може да се съхрани? Огнените птици си имат врагове като всяка друга живинка. Господин Овес, я ми помогни да стана. Дървеняааау, колко птици имаш в соколарника?
— Петдесет.
— Броил ли си ги напоследък?
Стояха и го гледаха как обикаля от прът на прът, сетне обратно, за да брои втори път. После соколарят замря, взрян в пръстите си.
— Петдесет и една ли са? — помогна му Баба.
— Не го разбирам, госпожо.
— Тогаз най-добре ги преброй по видове. Установиха, че има деветнадесет тлъстоглави плашльовци вместо осемнадесет.
— Може да е влетял още един, щом е видял останалите събрани тук — предположи Овес. Както се случва с гълъбите.
— При тези птици не е същото, господине — възрази Дървеняааау.
— Една няма каишки на краката — намеси се Баба, — от мене да го знаеш.
Откриха излишната в дъното, малко по-дребна от останалите, но също като тях увиснала кротко под пръта си.
Трудно е да се намери птица, която може да кротува подобно на ланкърския окаян ястреб, наричан още тлъстоглав плашльо. Беше хищник по природа, само че неуморно търсеше има ли и вегетариански гозби в менюто. Поначало прекарваше повечето време в сън, но усетеше ли принудата да си намери храна, настаняваше се на подходящ клон и чакаше някоя твар да умре. В соколарника отначало кацаше на пръта като другите птици, но задрямваше и спокойно увисваше с главата надолу. Дървеняааау развъждаше окаяни ястреби, защото се срещаха само в Ланкър, а и харесваше разцветките на перата им. Но всички авторитетни соколари се придържаха единодушно към мнението, че за да свали тлъстоглавият плашльо плячка от въздуха, трябва да бъде изстрелян с прашка.
Баба протегна ръка към чудатата птица.
— Ще ви донеса ръкавица — предложи Дървеняааау, но тя го отпъди с жест.
Птицата прескочи на китката й.
Баба ахна и по ръката й за секунда-две плъзнаха сини и зелени нишки като светлинки от блатен газ.
— Добре ли сте? — уплаши се Овес.
— По-добре не съм била. Дървеняааау, ще имам нужда от тая птица.
— Навън е тъмно, госпожо.
— Все тая. Ама трябва да е закачулена.
— О, госпожо, никога не слагам качулки на окаяните ястреби. Не вършат бели.
— Тая птица… — проточи Баба — …май няма друга като нея на света. Сложи й качулка.
Соколарят се поколеба. Спомни си кръга от изгорена земя, а преди това — нещото, търсещо облик, в който да оцелее…
— Госпожо, нали това е окаян ястреб?
— И що се подсети да питаш? — бавно продума Баба. — Нали ти си ни соколарят по тия земи.
— Защото намерих… в гората… видях…
— Какво си видял, Дървеняааау?
Той се омърлуши под погледа й. Само като си помислеше, че се опита да улови феникс! Най-лошото, което можеше да очаква от другите птици, беше малко пролята кръв. Ами ако го бе хванал с ръце… Изведнъж почувства изгарящо желание да се отърве по-скоро от птицата.
Чудеше се обаче, че останалите му крилати питомци не проявяваха никакво безпокойство. Всяка закачулена глава се бе обърнала към малкото същество върху китката на Баба Вихронрав. Всяка невиждаща заради качулката си глава.