— Взимаш си поука — похвали го Баба. Щом потеглиха, тя изпружи ръка. Окаяният ястреб прелетя върху китката й.
Въздухът в люшкащата се карета се сдобиваше с несъмнена тежка миризма. Маграт подсмръкна.
— Убедена съм, че съвсем скоро препових Есме…
Провериха отново бебето, но напразно. Тогава надникнаха под седалките. Грибо спеше с вирнати нагоре лапи.
— Такъв си е, какво да го правиш — изгука Леля. — Жив да ми е, не пропуска отворена врата, без да се намъкне вътре. И не обича да е далече от мамчето си.
— Защо да не отворим прозореца? — предложи Маграт.
— Ще се намокрим.
— Но ще се отървем от вонята — въздъхна Маграт. — Знаеш ли, забравили сме поне една от торбите с играчките. Верънс много държеше на тези движещи се от въздушните течения фигурки.
— Ама аз все пак си мисля, че раничко почвате с образованието на горкото мъниче — възрази Леля както за да отвлече мислите на Маграт от по-непосредствените опасности, така и за да отбележи точка в полза на отбора на невежите.
— Околната среда е извънредно важна за развитието — сериозно заяви Маграт.
— Вярно ли чух, че те карал да четеш вдъхновяващи книги и да слушаш засукана музика, докато беше бременна? — попита Леля, след като каретата мина шумно през дълбока локва.
— О, нямах нищо против книгите, но пианото не звучи както трябва, а и слушах само как Шон упражнява солото на тромпет.
— Не е негова вината, че никой друг не ще да участва в оркестъра — оправда сина си Леля и се хвана по-здраво, за да не се клатушка в кабината.
— Ей, тая пущина пердаши бързичко.
— Как ми се иска да не бяхме забравили и ваничката — вайкаше се Маграт. — Струва ми се, че зарязахме някъде и торбата с детската фермичка. Не ни достигат и пеленките…
— Дай да я огледам — помоли Леля. Малката Есме бе пренесена от ръце на ръце в тресящата се карета.
— Ами да, я да те огледам хубавичко… — промърмори Леля.
Малките сини очи погледнаха втренчено Леля Ог. Розовото личице стана по-замислено, сякаш бебето преценяваше дали ще изкопни от нея малко сукане или да я използва като тоалетна.
— Браво… Толкоз малка да гледа ясно. Необичайно е за бебче.
— При условие че все още е малка — мрачно промърмори Маграт.
— Я по-кротко. Ако и Баба е в главата й, няма да се намесва. Никога не постъпва тъй. Пък и вътре няма да е умът й, не го прави както си го представяш.
— А как тогава?
— Виждала си я. Да те чуя какво мислиш ти.
— Бих казала, че… прехвърля онова, чрез което е такава, каквато я познаваме.
— Горе-долу позна. Събира всички тия неща накуп и ги слага, където не е опасно.
— Знаеш как умее да притихва по много особен начин.
— О, знам. Никой не може да се притаи като Есме. Почти не успяваш да чуеш своите мисли от таквоз мълчание.
Друснаха се на седалките, когато каретата хлътна в широка яма и изскочи.
— Лельо…
— Казвай, миличка.
— С Верънс всичко ще бъде наред, нали?
— Ъхъ. На дребните дяволчета всичко мога да поверя освен буре шльокавица или крава. Дори Баба признава, че оная Келда била голяма страхотия…
— Келда ли?
— Нещо като мъдра майчица. Май на сегашната й викат Голямата Аги. Рядко можеш да зърнеш техните жени. Някои разправят, че винаги имало само по една, тъкмо тя била Келда и пръквала по стотина дечица наведнъж.
— Това звучи… твърде… — запъна се Маграт.
— А, не. Мисля си, че и те са малко като джуджетата, затуй мъжете не се различават от жените освен под набедрените превръзки.
— Предполагам, че Баба знае.
— Ама не ще да каже — поклати глава Леля. Било си тяхна работа.
— И… той ще е добре при тях?
— О, да.
— Той е много… мил, да знаеш. Изреченото от Маграт сякаш натежа във въздуха.
— Туй е хубаво.
— Освен това е добър крал. Леля закима.
— Но ми се иска хората да го възприемат… по-сериозно — продължи Маграт.
— Жалко, че не става — призна Леля.
— Толкова усърдно се труди. И се безпокои за всичко. Но хората като че го пренебрегват.
Леля се подвоуми как да подхване поизтънко темата.
— Що не даде короната да му я посмалят — предложи, когато каретата подскочи в поредната дупка. — Доста джуджета в Меден рудник с удоволствие ще му я преправят.
— Лельо, това е традиционната корона на кралството.
— Да, ама ако не бяха ушите му, щеше да е като яка на горкия човек — съжали краля Леля.
Що не опита и да вика по-гръмогласно?
— О, не би се държал така, мрази да крещи!
— Срамота. На хората им допада да чуват крясъци от краля. Харесва им и да се уригва понявгаш. Дори малко гуляиджииство ще е от полза, ако може да го понесе. Нали се сещаш — къркане на един дъх и таквиз ми ти работи.