— Според мен той смята, че хората не се нуждаят точно от това. Много е загрижен за днешните потребности на поданиците си.
— А, ето ти го проблема, значи — отсъди Леля. — Щото хората имат едни потребности днес, но съвсем други утре. Ти го посъветвай да набляга на крясъците и гуляите.
— И на уригването ли?
— То е по желание.
— Ами…
— Кажи, миличка.
— Няма да пострада, нали?
— Няма, няма. Нищичко няма да му се случи. Също като в оная игра на шах, знаеш я. Кралицата влиза в разправиите, щото загубиш ли краля, край на играта.
— А с нас какво ще стане?
— О, ние винаги сме си добре. Не забравяй ние сполетяваме другите.
В момента обаче мнозина сполетяваха крал Верънс. Лежеше в някакво топло празно вцепенение и отвореше ли очи, виждаше десетки човечета от Нак мак Фигъл, наблюдаващи го в отблясъците на огъня. Дочуваше откъслечни разговори… или по-точно спорове.
— …и с’а да не е и наше кралче?
— И тъй мож го извъртя.
— Тоз разпльокан слабандур ли, бе?
— К’во плямпаш, бе? Човекот е болнав, зъркели немаш ли?
— Бегай, бе! Болнав се е пръкнал!
Верънс усети ритник на мъничък крак, затова пък силен.
— Ей, глей с’а, кралче, ти си една мижава върлина…
— Да, добре казано — смънка Верънс. Пиксът плю до ухото му.
— Ах, цепен грош не давам за тоз… Внезапно всички се смълчаха — рядко събитие в пространство, населено с поне един Нак мак Фигъл. Верънс успя да извие очи настрани.
Голямата Аги се появи сред пушеците.
Когато я разгледа по-подробно, тантурестото създание му заприлича на умалена версия на Леля Ог. Имаше и нещо по-особено в очите й. Формално Верънс беше абсолютен повелител на тези земи и щеше да си остане такъв, стига да не допускаше често грешката да иска от ланкърците онова, което те не желаеха да правят. Не се заблуждаваше, че неговият главнокомандващ е по-склонен да се вслушва в заповедите на „свойто мамче“, а не на краля.
А на Голямата Аги дори не й се налагаше да изрича думи. Всеки просто я поглеждаше и отиваше да стори необходимото.
Старецът застана до нея.
— Голямата Аги си рече, че ти щеш да отървеш твойта дама и твойто отроче.
Верънс кимна. Не намираше у себе си сили да направи друго.
— Голямата Аги обаче съзира, че си доста отмалял от загубената кръв Онез изчадия пускат нещо в тебе, като те захапят, та да си им покорен.
Верънс се съгласяваше от цялата си душа. Който каквото му кажеше, нямаше да дочака възражения.
И друг пикс излезе от дима, понесъл глинена паница. Бяла пяна преливаше през ръба.
— Нема как да си крал, като си проснат възнак — отбеляза човекът на Голямата Аги. — Затуй тя ти забърка едно питие…
Пиксът остави на пода паницата, която наглед беше пълна със сметана, но с тъмни спирали по повърхността. Човечето отстъпи почтително.
— Какво има в питието? — изграчи Верънс.
— Мляко — веднага отговори старецът. — И малко от бъркочите на Голямата Аги. И билки.
Верънс се вкопчи с признателност в последната дума. Споделяше със съпругата си смахнатото, но непоклатимо убеждение, че всичко, направено от билки, е безопасно, полезно и хранително.
— Затуй надигай и гълтай — подкани го побелелият пикс. — После ще ти изнамерим отнейде меч.
— Никога не съм боравил с меч — сподели Верънс, мъчейки се да седне. — Аз… аз смятам, че насилието е допустимо само в краен случай…
— Е, и тъй може, ама ако си изровил дупка да те копнат у нея — отвърна човекът на Голямата Аги. — Ти си пийни, кралче. Скоро друго ще плямпаш.
Вампирите се носеха изящно над осветените от луната облаци. Тук горе нямаше бури, нито за изненада на Агнес — студ.
— Представях си, че се превръщате в прилепи! — извика тя на Влад.
— Можем, ако поискаме — засмя се той. — Но според баща ми това е излишно мелодраматично. Той твърди, че не бива да се подчиняваме на вкоренени стереотипи.
Едно момиче ги доближи. Много приличаше на Лакримоза. Иначе казано, имаше вид на момиче, което изпада във възторг от вида на Лакримоза и копнее да я наподоби. „Хайде на бас, че не е естествено чернокоса — вметна Пердита. — А ако аз си слагах толкова грим около очите, бих се постарала да не изглеждам като Хари Веселата панда.“
— Това е Морбидия — представи я Влад. — Но напоследък се нарича Трейси, за да е в крак с модата. Мор… Трейси, това е Агнес.
— Какво хубаво име! — одобри Морбидия. — И колко умно си се сетила! Влад, всички искат да се отбием в Ескрау. Може ли?
— Това е истинското ми… — понечи да възрази Агнес, но вятърът отнесе думите.
— Нали уж бяхме тръгнали към замъка? — напомни Влад.
— Да, но някои от нас не са хапвали дни наред, а онази старица не може да се брои дори за лека закуска. Графът още не ни разрешава да се храним в Ланкър и сега няма нищо против да се отбием замалко, защото пътят не се удължава кой знае колко.