— Е, щом баща ми казва… Морбидия отлетя към другите.
— Не сме били в Ескрау от немалко седмици — обясни Влад. — Това е приятно градче.
— Значи ще се храните там? — повтори Агнес.
— Не е каквото си мислите.
— Нямаш представа какво си мисля.
— Мога обаче да се досетя — усмихна й се Влад. — Питам се дали баща ми не е разрешил, защото иска сама да се убедите? Толкова лесно се плашим от незнайното. После бихте могла да поемете ролята на посланичка… в известен смисъл. Да разкажете на Ланкър какъв всъщност е животът под властта на клана Сврак.
— Измъкване на хората от леглата им посред нощ, кървави петна по стените и подобни прелести ли?
— Пак започвате, Агнес… Това е крайно несправедливо. Щом хората узнаят, че си вампир, започват да се държат като с някакво чудовище. — Завиха плавно в нощта. — Баща ми много се гор-дее с постигнатото в Ескрау — допълни Влад. — Според мен и за вас ще бъде интересно. И тогава вероятно бих могъл да се надявам…
— Не.
— Агнес, наистина проявявам необичайна сговорчивост.
— Всички вие нападнахте Баба Вихронрав! Захапахте я!
— Символично. За да я посрещнем с „добре дошла“ в семейството.
— О, това ли било? И така всичко е наред, а? Тя ще се превърне ли във вампир?
— Несъмнено. И то превъзходен. Което впрочем е ужасяващо само ако според някой е лошо да си вампир. Не и според нас. След време ще се убедите в правотата ни. Да, за вас е добре да посетите Ескрау. И за нас. Ще видим какво ще мислите после…
Агнес се вторачи пронизващо в него. „Той се усмихва приятно…“ „Той е вампир!“
„Добре, признавам, но иначе…“
„0, имало и иначе!“
„Леля щеше да те посъветва да извлечеш вся-ка полза от положението.“
„Леля може и да го прави, но ти представяш ли си да целунеш тази твар?“
„Да, представям си.“
„Вярно е, усмихва се приятно, изглежда добре с тези свои жилетки, но погледни какво е…“
„Не забелязваш ли?“
„Кое?“
„У него се появи нещо различно.“
„Само се опитва да подлъже и двете ни.“
„Не… Това е… ново…“
— Според баща ми Ескрау е образцова общност — просвещаваше я Влад.
— Градът е пример какво се случва, когато древната вражда бъде загърбена, а вампирите и хората се научат да живеят в мир. Да… Скоро ще пристигнем. В Ескрау виждаме бъдещето.
Мъглата се стелеше между дърветата, лепнеше към земята и се разбъркваше в малки спирали от копитата на мулето. От клоните се процеждаха дъждовни капки. Сега дори се дочуваха неохотни гръмотевици. Не от разкрепостените, които сякаш цепят небето, а от другите — мотаят се на хоризонта и клюкарстват злобно със съседните бури.
Могъщ Овес няколко пъти се опита да подхване разговор със себе си, но се сблъска със затруднение — на другия не му се приказваше. Понякога чуваше похъркване отзад. Когато се оглеждаше, окаяният ястреб върху рамото на вещицата го перваше с криле по лицето.
От време на време хъркането спираше със сумтене, една ръка го тупаше по рамото и показваше посока, която наглед с нищо не се отличаваше от всички останали.
Така стана и сега.
— Ти какво си пееш? — заядливо попита Баба.
— Не пеех твърде силно…
— Ама как се нарича?
— „Ом в свещения си храм“.
— Хубава мелодийка.
— Поддържа духа ми бодър — призна си Овес. Мокър клон го зашлеви през лицето. „В края на краищата може би имам вампирка зад гърба си, колкото ще да е добра.“
— И намираш утеха в туй, а?
— Предполагам.
— Дори от думички като „и поразявам злото с огнен меч“ ли? На мястото на омнианците щях да се попритесня. Щото не е ли и при вас тъй — кротко порицание, ако послъжеш, и разпердушинване, ако убиеш? Ето от какво човек може сън да не го лови нощем.
— Ами всъщност… Изобщо не е редно да ги пея, честно казано. Съборът в Ий ги заличи от сборника с псалми, защото са несъвместими с идеалите на съвременното омнианство.
— Заради онуй редче, дето мачкате с желязна пета неверниците ли?
— Да, именно.
— Но ти си го изпя.
— Така научих псалма от баба си.
— Тя много ли си падаше по мачкане на неверници?
— Е, според мен тя най-силно копнееше да смачка съседката госпожа Аарим, но горе-долу познахте. Смяташе, че светът ще стане по-добре уреден, стига да има повечко мачкане и поразяване.
— Може и да е вярно.
— Едва ли, ако мачкането и поразяването се развихрят колкото й се искаше — възрази Овес. Баба ми се увличаше в желанието да съди.