— И в туй няма нищо лошо. На хората им е присъщо да съдят.
— Предпочитаме да оставим това изцяло в ръцете на Ом — заяви пасторът, но думите му се изгубиха в мрака.
— Щом си човек, отсъждаш — изрече гласът зад него. — Туй е таквоз, онуй не е, туй е добро, онуй — не. Всеки ден избираш… ето ти го живота на човека.
— А вие сигурна ли сте, че избирате правилно?
— Не. Но правя всичко по силите си.
— И се надявате на милост, така ли? Костелив пръст го мушна в гърба.
— И в милостта няма нищо лошо, ама отсъждането е на първо място. Иначе не знаеш към какво проявяваш милост. Пък и аз открай време чувам, че вие, омнианците, сте много запалени по мачкането и поразяването.
— Това е било… в други времена. Сега си служим с мачкащи и поразяващи доводи.
— И остри реплики, а?
— Е, щом всеки въпрос има две страни…
— А какво правите, когато някой избере невярната? — последва въпрос като стрела.
— Исках да кажа, че се стремим да видим всичко и от гледната точка на другия — търпеливо обясни Овес.
— Тоест в изтезанията няма нищо лошо от гледната точка на мъчителя, тъй ли?
— Госпожо Вихронрав, вие сте родена да спорите.
— Как пък не!
— Поне ми е ясно, че в Синода ще се чувствате като риба във вода. За членовете му се знае, че дни наред са водили разгорещена дискусия колко ангели могат да се поберат на върха на игла.
Почти чуваше как заработи умът на Баба. Накрая тя попита:
— Голяма ли е иглата?
— Боя се, че не съм осведомен.
— Ами ако е обикновена домакинска игла, значи ще се поберат шестнайсет.
— Шестнадесет ангела ли?
— Ъхъ.
— И защо?
— Де да знам. Току-виж, обичат да танцуват по игли.
Мулето пристъпяше надолу по склона. Тук мъглата се сгъстяваше.
— Да не сте преброила, че са шестнадесет? — промълви накрая Овес.
— Не съм, ама с какво тоя отговор е по-лош от всеки друг? Значи за туй спорят вашите набожни старци?
— Обикновено — не. Например в момента продължава много интересен дебат за същността на греха.
— И какво мислят те? Против греха са, нали?
— Не е толкова просто. Не е въпрос, позволяващ деление на черно и бяло. Има твърде много оттенъци на сивото.
— А, не.
— Моля?
— Няма никакво сиво, а само бяло, дето се е поизмърляло.
Учудваш ме, щом и туй не знаеш. Грях е, младежо, когато се държиш с хората, все едно са предмети. И със себе си също. Ето ти го греха.
— Струва ми се, че е далеч по-сложно…
— Не е. Когато хората почнат да разправят, че нещо било далеч по-сложно, значи ги е страх, че истината няма да им хареса. Хората като предмети — с туй се започва.
— О, уверен съм, че има и по-тежки прегрешения…
— И те започват, когато смяташ хората за предмети…
Гласът на Баба стихна. Овес остави мулето още няколко минути да подбира пътя, после сумтене му подсказа, че тя се е събудила.
— Значи си непоколебим във вярата си? — попита вещицата, сякаш това не й даваше мира.
— Опитвам се — въздъхна свещеникът.
— Мисля си обаче, че четеш много книги. Трудно е да запазиш вярата си, щом четеш много, а?
Овес се зарадва, че Баба не може да види лицето му. Нима старицата успяваше да проникне в мислите му?
— Да…
— Но още имаш вяра, тъй ли?
— Да.
— И защо?
— Ако я нямам, значи нямам нищо. — Той почака и реши да се впусне в контраатака. — Значи вие не вярвате, госпожо Вихронрав?
Настъпи кратко мълчание, през което мулето прекрачваше обрасли с мъх корени на дървета. На Овес му се стори, че някъде зад тях чаткат копита, но звукът се изгуби във въздишките на вятъра.
— О, май вярвам в чая, в изгрева, в таквиз неща — сподели вещицата.
— Имах предвид религията.
— Познавам неколцина богове по тия краища, щом те интересува.
Овес въздъхна.
— Мнозина намират голяма утеха във вярата. Как му се искаше и той да е сред тези хора…
— Ами добре.
— Нима? Очаквах да оспорите и това.
— Хич не е моя работа да им казвам в какво да вярват, щом се държат почтено.
— Но религията не ви ли влече в по трудни моменти?
— Не. Като застудее, имам си грейка.
Окаяният ястреб изпърха с криле. Овес се загледа в плътната тъмна мъгла. И внезапно се ядоса.
— Това ли е религията според вас? — натърти, стараейки се да овладее гнева си.
— Обикновено изобщо не мисля за нея — отрече гласът зад гърба му.
Звучеше по-немощно. Усети как Баба се вкопчи в ръката му, за да се задържи на седлото.
— Добре ли сте?
— Ще ми се туй животно да припка по-бързичко… Малко не съм на себе си.
— Защо не спрем за почивка?
— Не! Не остана много път! Ох, че тъпотии свърших…
Затътна гръмотевица. Хватката на Баба отслабна и Овес я чу да тупва на земята.