Скочи от мулето. Вещицата лежеше в неудобна поза на мъха със затворени очи. Хвана китката и.
Имаше пулс, но плашещо недоловим. Стори му се ледено студена.
Когато потупа бузите й с длан, тя отвори очи.
— Ако и сега подхванеш приказки за религията — изхъхри Баба, — такъв пердах ще отнесеш…
Пак стисна клепачи.
Овес поседна да си поеме дъх. Ледено студена… да, у вещицата имаше нещо студено, сякаш тя нарочно отблъскваше топлината. Каквато и да е топлина.
Пак дочу стъпките на кон и тихичкия звън на хамут. Шумът спря недалеч.
— Кой е там? — подвикна пасторът и се надигна.
Напрегна се да види ездача в тъмата, но по-назад на пътеката се мержелееше само смътен силует.
— Преследвате ли ни? Кой сте вие?
Доближи фигурата с още няколко крачки и различи коня, навел глава заради дъжда. Конникът обаче беше само по-плътна сянка в нощта.
Обзет от ненадеен ужас, Овес се втурна обратно към неподвижното тяло на Баба. Измъкна се от подгизналата си куртка и я просна върху вещицата, макар че едва ли щеше да има полза. Озърташе се отчаяно за каквото и да било, с което да накладе огън. Ето я същината — огъня. Той дарява живот и отблъсква мрака.
Но тук растяха само високи борове, а между тях — мокри трънаци. Нямаше какво да запали.
Припряно порови из джобовете си и извади промазана кутийка с последните кибритени клечки. Би се задоволил дори с няколко сухи съчки или стиска пожълтяла трева, само да има с какво да изсуши следващите съчки…
Капките се просмукваха през ризата му. Въздухът натежаваше от водата.
Овес се прегърби, за да опази сухо пространство под шапката си, и измъкна от джоба си „Книгата на Ом“, в която търсеше утеха. Ом непр-менно щеше да го упъти…
„…Като застудее, имам си грейка…“
— По дяволите! — изръмжа тихо пасторът.
Отвори книгата наслуки, драсна клечка и прочете:
„…и през онези години в земите на киринитите се множаха камилите…“ Клечката изсъска и угасна.
Никаква помощ или намек. Опита отново.
„…обхвана с поглед Гул-Арах, съзря печалната пустиня и продължи по пътя си…“ Овес си спомни присмехулната усмивка на вампира. В какви думи да вярваш? С треперещи ръце запали трета клечка, пак отвори книгата под мъждивото трепкащо пламъче.
„…и Брута рече на Симони: «Където има тъма, ще запалим ярка светлина…»“ Клечката угасна. И се спусна мрак.
Баба Вихронрав изстена. Овес разсеяно долови, че копитата на коня тропнаха по-наблизо.
Коленичи в калта и се опита да подхване молитва, но никакъв глас не му отговаряше от небето. И никога не го бе имало. Казваха му да не се надява. Ом вече не се явявал така. Единствен сред всички богове, поучаваха го по-старшите, Ом праща отговорите си право в главата ти. Щом времето на пророк Брута отминало, Ом станал безмълвен бог. Така казваха.
Нямаш ли вяра, вече си нищо. Остава само тъмата.
Овес се разтрепери в непрогледната нощ. Дали богът беше безмълвен, или нямаше кой да му отговори?
Настрои се още по-отчаяно да се моли — в ума му изплуваха откъси от детска молитва, но загуби власт над думите и дори над посоката им, затова те се понесоха безредно във Вселената, отправени към всеки неин Обитател.
Дъждът се стичаше от шапката му.
Овес стоеше на колене и чакаше в мократа чернилка, вслушваше се в себе си и си спомняше. Още веднъж извади „Книгата на Ом“.
И запали ярка светлина.
Каретата се промуши с грохот между няколко бора по брега на езеро, налетя на дебел дървесен корен, изгуби едното си колело и спря килната на-страна, а конете се отскубнаха и препуснаха.
Игор се изправи и закуцука да отвори вратичката на кабината.
— Шъжалявам за шлучката. Опашявам ше, че штава вшеки път, когато гошподарят не пътува вътре. Ш ваш вшичко наред ли е?
Една ръка го стисна за гушата.
— Що не ни предупреди, бе! — изръмжа стръвнишки Леля. — Щяхме да се изпотрошим тука! И кое е туй място, дяволите го взели?! Да не е Жадно гърло?
Пламна клечка и Игор запали факел.
— Близо шме до замъка.
— Чий замък?
— На клана Шврак.
— Значи сме близо до вампирски замък?!
— Да. Мишля, че штарият гошподар направи нещо ш пътя.
Колелата винаги ше откачат, по-шигурно е от две плюш две равно на четири. Казваше, че така повече хора му гоштували.
— И не ти хрумна да го споменеш? — наежи се Леля и подаде ръка на Маграт, за да я измъкне от каретата.
— Шъжалявам. Денят беше трудничък… Леля му отне факела. Пламъкът освети грубовата табела, закована на дърво.
— „Не припарвайте до замъка!“ — прочете тя. — Брей, колко мило да сложат и стрелка, за да знаем кой път води натам.