— О, измишли го штарият гошподар — обясни Игор. — Иначе хората нямало да забележат пътеката.
Леля се взря в мрака.
— Кой е сега в замъка?
— Неколцина шлуги.
— Дали ще ни пуснат вътре?
— Няма проблеми.
Игор бръкна под вмирисаната си риза и извади извънредно голям ключ на верижка.
— Нима ще отидем в техния замък? — слиса се Маграт.
— Като гледам, туй е единственият подслон наблизо — отвърна Леля и закрачи по пътеката. — Каретата за нищо не става. На километри наоколо няма жива душа. Искаш бебето да остане под открито небе цяла нощ ли? Замъкът си е замък. Има резета и ключалки. Всички вампири са в Ланкър И…
— Да?
— Тъй щеше да постъпи Есме. С кръвта си го усещам.
В далечината някаква твар нададе вой. Леля се озърна към Игор.
— Върколак ли беше?
— Права ште.
— Е, тогаз не е много умно да се размотаваме навън. — Леля посочи надписа на една скала. — „Не вървете оттука, че ще стигнете до замъка.“ Ей, как да не се възхитиш на такъв лукав тип! Добре е опознал човеците.
— Няма ли повече входове? — попита Маграт на минаване покрай табелата „20 метра до навеса за конюшни. Не го доближавайте“.
— Игор? — подкани го Леля.
— Вампирите ша враждували и помежду ши. Има шамо един вход.
— Ох, добре, щом сме принудени — съгласи се Маграт. — Вземи да носиш люлката и торбата с мръсните пеленки. И плюшените играчки. И онова нещо, което все се върти и издава звуци, ако тя дръпне шнурчето…
Пред подвижния мост ги чакаше надпис „Последен шанс да не припарвате до замъка“. Леля Ог се заливаше от смях.
— Графът няма да е особено доволен от тебе — подхвърли, когато Игор отключи портата.
— Да ши го набута — мило пожела слугата. — Шъбирам ши нещата и отивам в Блинц. Там винаги ще ше намери работа за един Игор. Казват, че там годишно удряли повече мълнии от вшяко друго мяшто в планината.
Леля Ог си изтри лицето.
— Както говориш, радвам се, че бездруго сме мокри. Ами да влизаме. Игор, ако ши… пфу, ако си намислил да ни изпързаляш, ще си направя жартиери от карантиите ти.
Той свенливо се загледа в краката си.
— Не шъм ше и надявал на такава чешт.
Маграт се изкиска, Игор бутна едното крило на портата и побърза да се затътри вътре.
— Какво има? — учуди се Леля.
— Ти не забелязваш ли какви погледи ти хвърля? — изненада се и Маграт.
— Той ли?! — сащиса се Леля.
— Може и да се е заплеснал по теб.
— Мислех, че поначало си е заплеснат! — възкликна Леля с намек за зараждаща се паника.
— Не съм си обула най-хубавите гащи, таквиз ми ти работи!
— Струва ми се, че е доста романтично настроен — сподели Маграт.
— Де да знам. Вярно, трябва да съм поласкана и тъй нататък, ама не бих излязла с мъж, дето е целият от кръпки.
— Боиш се, че някъде са го закърпили накриво ли?
Откакто се помнеше, Леля Ог вярваше, че нищо не може да я стресне, но грешеше. Най-силно е неочакваното стъписване.
— Все пак съм омъжена — напомни Маграт с усмивка, щом разгада изражението й.
Развесели се, че поне веднъж успя да подложи кабърче пред безгрижното шляене на Леля по живота.
— Ама… тоест Верънс… сещаш се… всичко ли му е наред в…
— О, да. Всичко е… чудесно. Но вече разбирам смисъла на шегичките ти.
— На всички ли? — омърлушено промълви Леля като играч, от чието любимо тесте са извадили всички аса.
— Е, без онази за жреца, старицата и носорога.
— Надявах се! — отдъхна си Леля. — И аз не я разбирах, докато не навърших четирийсетака!
Игор изкуцука до тях.
— Тук ша шамо шлугите. Можете да ше наштаните при мен в штарата кула. Вратите ша много яки.
— На госпожа Ог ще й хареса — увери го Маграт. — Тъкмо преди малко спомена какви хубави крака имате. Нали, Лельо?
— Ишкате ли от тях? — разпалено предложи Игор, изкачвайки се пред тях по стълбата. — Имам в изобилие и ще е добре да ошвободя място в мразилника.
— Какво?! — вцепени се Леля.
— Аз шъм човекът, от когото имате нужда, ако тършите някакъв орган — похвали се той.
Маграт се закашля задавено.
— Ама ти… съхраняваш в лед парчета от хора ли? — с ужас попита Леля. — Парчета от разни хора? Насечени? И една стъпка по-нагоре няма да се кача!
Беше ред на Игор да изпадне в ужас.
— Не от разни хора! А от роднини.
— Накълцал си семейството си?!
Леля започна да слиза заднешком, а той трескаво размаха ръце.
— Това е традиция! Вшеки Игор завещава тялото ши на рода! Защо да хабим здрави органи? Да вземем например моя чичо Игор. Умря от бикове, но оштанаха шърце в чудешно шъштояние и бъбреци, които направо плачеха за друго тяло, да не шпоменавам и че имаше ръцете на дядо, направо шъкровище. — Той изпръхтя. — Ех, защо не ше паднаха на мен, беше превъзходен хирург.