— Е-е… вярно, че във всяко семейство има приказки от рода на „Той има очите на баща си“… — подхвана Леля.
— Не, те шега ша в моя втори братовчед Игор.
— Но… но кой реже и съшива? — успя да измънка Маграт.
— Аз. Вшеки Игор научава домашната хирургия още на коленете на швоя баща. И пошле ше ушъвършенштва ш бъбреците на швоя дядо.
— Извинявай, ама не дочух от какво е умрял чичо ти… — промърмори Леля.
— От бикове — повтори Игор и отвори следващата врата.
— Да не е ядосал някое стадо?
— Не, штадото паднало отгоре му. Невероятен инцидент. Предпочитаме да не го обшъждаме.
— Извинявай, но… да разбираме ли, че оперираш и себе си? — недоумяваше Маграт.
— Не е трудно, штига да знаете какво вършите. Разбира ше, понякога имате нужда от огледало. По-лешно е, ако има и кой да притишка ш пръшт възлите.
— Не е ли болезнено?
— Не, винаги им напомням да ши дръпнат пръшта, преди да затегна възела.
Вратата изскърца с протяжно болезнено стенание. По-точно имаше повече скърцане, отколкото врата, и звукът се проточи няколко секунди след отварянето й.
— Истинска отврат — оплака се Леля.
— Благодаря. Дни наред ше мъчих, докато поштигна този ефект. Такова шкърцане не ше дължи на шлучайношт.
От тъмнината се разнесе джафкане и някакво същество скочи към Игор, събаряйки го на пода.
— Махни ше, лигльо!
Беше куче. Или няколко кучета, събрани в едно. Имаше само четири крака, и то с почти еднаква дължина, но не и с еднаква разцветка, както веднага забеляза Маграт. И главата беше само една, обаче черното ляво ухо стърчеше нагоре, а бяло-кафявото дясно висеше. Животното беше особено въодушевено в облизването и пръскането на слюнки.
— Това е Огризчо — представи любимеца си Игор, който още не можеше да стане сред вихрушката от палави лапи. — Той е един оштаряващ глупчо.
— Огризчо, значи… — проточи Леля. — Добро име. Подходящо.
— Вече е на шедемдешет и ошем години. — Игор ги поведе надолу по вита стълба. — Поне някои чашти от него.
— Прекрасни шевове — похвали го Маграт. — И явно е понесъл добре шиенето. Весел е като куче с две… Ох, не видях веднага, че наистина има две…
— Имах една в повече — потвърди Игор, а Огризчо подскачаше около него. — И ши казах: „Тол-кова му е вешело ш една, защо да не му е още по-забавно ш две…“ Устата на Леля Ог едва понечи да се отвори и…
— Гита Ог, не смей да се обаждаш! — отсече Маграт.
— Кой, аз ли? — невинно се учуди Леля.
— Да! Точно това се канеше да направиш. Знаеш, че той говори за опашки, а не за… друго.
— О, и за това шъм помишлил отдавна — увери ги Игор. — То ши е очевидно. Не те заплашва похабяване и поне използваш едното, докато заменяш другото. Първо екшпериментирах шъш шебе ши.
Стъпките им отекваха.
— Впрочем за какво по-точно си говорим сега? — попита Леля с кроткия тон, означаващ „Не че много ме интересува“.
— За шърца — охотно уточни Игор.
— А, значи две сърца. Две ли имаш?
— Да. Второто принадлежеше на горкия господин Швинец от дъшкорезницата, но жена му каза, че няма да му е нужно, защото без глава за какво му е?
— А кой ти сложи мозъка? — сети се Леля.
— Не можеш шам да работиш по мозъка ши — призна Игор.
— Ти обаче… имаш толкова шевове…
— О, шложих ши метална плаштинка в главата. И прокарах тел до подметките. Омръзна ми да ме удрят мълнии. Ето, штигнахме. — Отвори по-редната скрибуцаща врата. — Моето малко царштво.
Беше влажна стая със сводест таван и личеше, че нейният обитател не води светски живот тук. Имаше огнище с кучешка кошница отпред, също легло с дюшек и едно одеяло. Грубо сковани шкафове запълваха едната стена.
— Под този капак има кладенец, а за клозета ше минава оттук…
— А какво има зад тази врата? — посочи Леля вратата с тежките залостени резета.
— Нищо ошобено — отвърна Игор.
Тя го стрелна с поглед. Все пак резетата бяха залостени отвътре, а не отвън…
— Туй място ми прилича на крипта, но с огнище. — Когато штарият граф беше жив, обичаше да ше поштопли вечер, преди да излезе. Ех, златни времена бяха! А за шегашната шган пукната пара не давам. Знаете ли, че ишкаха да ше отърва от Огризчо?
Кучето подскочи и се опита да оближе лицето на Леля.
— И веднъж видях как Лакримоза го ритна — начумерено сподели Игор. — Гошпожи, желаете ли да хапнете нещо?
— Не — заедно отговориха Леля и Маграт. Огризчо напираше да лизне Игор. Явно имаше неизчерпаеми запаси от това желание.
— Огризчо, прештори ше на мъртъв — нареди Игор. Кучето се свлече и се претърколи с краката нагоре.