— Видяхте ли? Помни!
— Няма ли да се окажем заклещени тук, ако дойдат онези Сврак? — усъмни се Маграт.
— Не идват тук. Не е доштатъчно модерно за тях. Пък и има откъде да излезем навън, ако дойдат.
Маграт се озърна към залостената врата. Нямаше вид на изход, който някой би използвал охотно.
— А оръжия? — тревожеше се тя. — Във вампирски замък едва ли има нещо, което действа срещу вампири…
— Има, и още как! — опроверга я Игор.
— Има ли?
— Колкото ишкате. Штарият граф много държеше на това. Когато очаквахме пошетители, винаги казваше: „Игор, погрижи ше прозорците да ша измити, да има лимони и навшякъде украши, от които могат да бъдат направени религиозни шимволи.“ Обичаше вшички да играят по правилата. Чештен до мозъка на коштите ши беше штарият ми гошподар.
— Да, ама тъй е умирал, нали? — провери Леля. Отвори един шкаф и върху нея се срути купчина спаружени лимони.
Игор вдигна рамене.
— Веднъж печелиш, друг път губиш. Штарият гошподар чешто казваше: „Игор, в деня, когато вампирите започнат да побеждават вшеки път, ще бъдем изтребени безшледно.“ Но трябва да знаете, че много ше дразнеше, когато му отмъкваха чорапите. „Мамка му, този беше от коприна, чифтът ми штруваше дешет долара и го получих чак от Анкх-Морпорк.“ В друг шкаф Леля откри подредени колове в комплект с голям чук и простичка анатомична скица с хиксче на мястото на сърцето.
— Ришунката е моя идея, гошпожо Ог — гордо съобщи Игор. — На штария гошподар му пишна от хора, които забиваха коловете нешкопошано където им падне. Заяви, че нямал нищо против да умира, вшъщношттака ши почивал, но не бил шъглашен да прилича на решето.
— Схватливо приятелче си ти — поклати глава Леля.
Игор засия.
— Да, бива ши го мозъка в главата ми.
— Ти ли си го избра? Майтап, бе. Вече разбрах, че не можеш сам да си слагаш мозъка.
— Между другото, имам далечен братовчед в Невидимия универшитет.
— Сериозно? И с какво се занимава там?
— Кишне в штъкленицата ши — доволно я осведоми Игор. — Да ви покажа ли избата за шветена вода? Штарият гошподар шъбра прекрашна колекция.
— Моля? — сепна се Маграт. — Вампир е колекционирал светена вода?
— Май започна да ми просветва — прекъсна я Леля. — Бил е спортсмен, нали?
— Именно!
— А добрият спортсмен дава на достойния ди-веч истински шанс за спасение — потвърди Леля. — Ако ще и заради туй да напълни цяла изба със светена вода. Страхотен умник е бил старецът, както излиза. А не като тоя, новия. Той е само хитрец.
— Нищо не проумях — призна Маграт.
— За вампира е дреболия да го убият. Винаги намира начин да се върне. Това е известно всекиму, който знае поне нещичко за вампирите. Ако не е твърде трудно да ги убиеш и всичко си остава вълнуващо приключение, хората честичко само ще го пронижат с кол или ще го хвърлят в реката и ще се разотидат. Той си почива мъртъв десетина годинки, после става от гроба и пак вилнее. Така няма да го затрият окончателно, а момците от селата си имат здравословно развлечение.
— Сврак ще ни подгонят — промълви Маграт, притиснала бебето до гърдите си. — Ще видят, че не сме в Ланкър, и ще знаят, че не сме се добрали до равнината. Ще намерят и счупената карета. Ще ни открият, Лельо.
Леля огледа стъклениците и шишетата, после подредените по големина колове.
— Няма да стане веднага. Имаме време… да се подготвим.
Обърна се към Маграт с бутилка благословена вода в едната ръка, зареден с дървена пръчка арбалет в другата и захапала кесия леко мухлясали лимони.
— Е аа оо а аа — заяви Леля.
— Не те чух добре — промърмори Маграт. Леля изплю лимоните.
— Сега ще опитаме по моя начин — обясни с други думи.
— Не ме бива да мисля като Баба, ама съм адски добра да приличам на себе си. Главознанието е за ония, дето могат да се оправят с него. Я ние да сритаме някой и друг прилеп.
Вятърът брулеше ливадите по края на Ланкър и съскаше в шубраците.
Близо до прастари могили, обраснали с къпини, повеите клатеха клоните на една-единствена трънка и разпиляваха виещия се дим, проникващ меж-ду корените й.
Отдолу се чу кратък вой.
Под могилата Нак мак Фигъл правеха каквото можеха, но силата не замества тежестта и телесната маса. Дори пиксите, насядали по всеки крайник, и Голямата Аги, наместила се върху гръдния кош на Верънс, с мъка смогваха да го удържат.
— Таквоз, питието беше май мъненко преварено, а? — подхвърли човекът на Голямата Аги, щом погледна пак кръвясалите очи и запенената уста на Верънс. — Само ти думам, че май не беше редно да му даваш петдесет пъти колкото лочим ние. Не е свикнал…
Голямата Аги вдигна рамене.