В отсрещния край десетина пикси се измъкнаха заднешком от дупката, която изровиха към съседната кухина, и извлякоха меч. За бронзово оръжие се беше запазил чудесно. Древните вождове в Ланкър предпочитаха да бъдат погребвани заедно с оръжията си, за да се бият с враговете и в отвъдния свят. А никой от тях не се издигаше до вожд в някогашния Ланкър, без да е пратил премного врагове в отвъдното, затова си подбираха предварително оръжия, които издържат дълго.
По заповед на стария пикс те примъкнаха меча до мятащата се ръка на Верънс.
— Нащрек ли сте? — провери старецът. — Раз! И два! И три!
Нак мак Фигъл се разбягаха във всички посоки. Верънс се изправи със скок, блъсна се в тавана, докопа меча, размаха го бясно, докато не проби дупка към света отвън, и изфуча в нощта.
Пиксите край стените на могилата се вторачиха с очакване в своята Келда.
Голямата Аги кимна.
— Тя ви дума, че требе да го наглеждате, та да не си докара белята — преведе старецът.
Хиляда малки, но извънредно остри оръжия бяха размахани в одимения въздух.
— Гадняри!
— Сите че ги изтрепеме!
— Нак мак Фигъл!
Няколко секунди по-късно кухината под могилата опустя.
Както бързаше през голямата зала на замъка, награбила цял наръч колове, Леля се вцепени.
— Какво е туй, по дяволите?! Заема цяла стена!
— О, радоштта и гордоштта в живота на штария граф — осведоми я Игор. — Шам признаваше, че не е в крак шъш шъвременноштта, но и Векът на плодния прилеп ши имаше добрите штрани шпо-ред него. Понякога швиреше тук по цели чашове…
Нещото пред очите на Леля беше орган или по-скоро онова, в което органът иска да се превърне, когато порасне, защото надвисваше над огром-ната зала. Родена любителка на музиката, Леля не се сдържа да не притича, за да го огледа. Беше черен, а тръбите — обрамчени от изящно резбована слонова кост. За клавиатурата също бе допринесъл някой умрял слон.
— Как работи?
— Задвижва ше ш вода — гордо я просвети Игор. — Има подземна река. Графът поръча да го изработят по негов проект…
Леля плъзна пръсти по месинговата табела, завинтена над клавиатурата: „Чуйте чедата на нощта… и тяхната прекрасна музика. Произв, от Бергхолт Стътли Джонсън, Анкх-Морпорк.“
— Туй е „Джонсън“ — прошепна задъхано тя. — Цяла вечност не съм се докопвала до „Джонсън“… — Вгледа се по-зорко.
— Ама какво е туй? „Писък 1“? „Тътен 14“? „Вълчи вой 5“? Има и цял куп регистри, надписани „Скърцащи подове“! На тая измишльотина не може ли да се свири музика?
— Може, може. Но штарият гошподар повече ше интерешуваше от… звуковите ефекти.
На статива още бяха закрепени прашасали нотни листове, които някой бе запълвал прилежно и зачертавал написаното нееднократно.
— „Завръщането на Невестата на възмездието на Сина на граф Сврак“ — прочете Леля и забеляза, че първо е добавено, а после задраскано „От дълбочина 20 000 разтега?“. — „Соната за гръмотевична буря, капаци на подове и млади дами в оскъдно облекло“. Значи старият ти господар си е падал и малко творец, а?
— По… швоему — печално потвърди Игор. Леля се дръпна от клавиатурата.
— На Маграт нищо не може да й се случи, нали? — реши да провери и вдигна коловете от пода.
— Вратата издържа на разярена тълпа — успокои я Игор. — А девет тридешет и ошми от Огризчо ша ротвайлер.
— Кои негови части по-точно, ако мога да знам?
— Два крака, едно ухо, повечето черва и долната челюшт — веднага изброи Игор, докато излизаха забързано от залата.
— Да, ама мозъкът му е от кокер-шпаньол — скептично напомни Леля.
— Ротвайлершкото ши му е и в коштния мозък — възрази Игор. — Захапва хората и ги пребива ш опашките. Понякога ги дави в шлюнка.
Покривите на Ескрау изникнаха в тъмата, щом вампирите се зареяха надолу. Краката на Агнес едва бяха докоснали земята, а зад няколко прозо-реца вече трепкаха пламъчетата на свещи.
Влад стъпи до нея.
— Разбира се, не можете да го разгледате в цялата му красота при такова време. Има доста добри архитектурни образци около градския площад и прекрасна сграда на кметството. Баща ми плати часовника.
— Така ли…
— И за камбанарията естествено. Разбира се, използвахме само местна работна ръка.
— Вампирите разполагат с много пари, нали? — подхвърли Агнес.
Градът й се стори голям и освен леко сладникавите дърворезби под стрехите на къщите, много приличаше на градовете из равнината.
— Семейството ни отдавна притежава земи — отвърна Влад, без да обръща внимание на присмеха. — А парите имат свойството да се натрупват, както знаете. И то векове наред. Ясно е и че не сме водили особено бурен светски живот досега.