— Нито пък сте харчили много за храна — добави Агнес.
— Да, да, на място казано… — Някъде над тях заехтя камбана. — Сега ще видите — обеща Влад. — И ще разберете.
Баба Вихронрав отвори очи. Точно пред нея бучаха пламъци.
— Охо… Тъй да бъде…
— А, вече сме по-добре, нали? — установи Овес. Тя рязко завъртя глава. После погледна своята бълваща пара рокля.
Пасторът се шмугна между два бора и пусна поредния наръч изгнили клони в огъня, който засъска и запращя.
— И колко дълго… почивах? — попита Баба.
— Около половин час, струва ми се. Червеникави отблясъци и черни сенки играеха по дърветата. Дъждът преминаваше в лапавица, но се изпаряваше над пламъците.
— Добре си се справил, щом си запалил огън в тая мокротия — отбеляза Баба.
— За което благославям Ом — отвърна Овес.
— Много мило от негова страна, признавам. Но трябва да… продължим. — Баба направи опит да стане. — Не остава много. И ще вървим все надолу.
— Мулето избяга — съобщи Овес.
— Имаме си крака, нали? По-добре съм след… отдиха. И огънят… ми вля живот.
— Прекалено тъмно и влажно е. Почакайте до сутринта.
Баба се изправи насила.
— Не. Намери пръчка или нещо подобно, за да се подпирам. Побързай.
— Хъм… Има лескова горичка нататък по склона, но…
— Добре ще ми дойде лескова тояжка. Ами недей да стърчиш тъй. С всяка минута съм по-бодра. Да те няма.
Свещеникът се скри в прогизналите сенки.
Баба размаха края на полата си, за да стигне малко топлина и до краката й. Нещо дребно и бяло излетя от жаравата, понесено от нажежения въздух.
Тя го вдигна от мъха, където падна.
Беше овъглено ъгълче от лист. В алената свет-лина едва се различаваха думите: „…на Ом… под-крепа… Осори порази…“ Хартията още беше залепнала за късче от кожената подвързия.
Баба я погледа още малко и я хвърли старателно насред огъня, щом пукот на съчки извести за наближаващия Овес.
— Ще можете ли изобщо да намерите пътя в този мрак? — попита той, подавайки й дълга лескова пръчка.
— Да. Ти върви от едната ми страна, от другата ще се подпирам на тояжката. Все едно се разхождаме в гората, не е ли тъй?
— Не ми изглеждате по-добре.
— Младежо, ако ще чакаме видът ми да стане по-интересен, има да си киснем тука с години.
Тя вдигна ръка и окаяният ястреб долетя от тъмата.
— Ама добре си сторил, че си разпалил огън — подхвърли Баба, без да го поглежда.
— Опитът ме е научил, че разчитам ли на Ом, винаги намирам пътя — сподели Овес, подтичващ до нея.
— Вярно излиза, че Ом помага на онези, които си помагат сами — отбеляза Баба.
Навсякъде из Ескрау прозорците светваха от запалените лампи, чуваше се дърпане на резета. А над всичко камбаната продължаваше да звъни в мъглата.
— Обикновено се събираме на градския площад — вметна Влад.
— Посред нощ ли? — заяде се Агнес.
— Да, но не се случва често и спогодбата ни не допуска да е повече от два пъти в месеца. Не виждате ли, че градът благоденства? Хората в Ескрау имат сигурност. Вслушаха се в доводите на здравомислието. Вероятно сте забелязала, че няма капаци на прозорците. Не са принудени да слагат решетки или да се крият в мазетата, както, трябва да призная, постъпват жителите на… по-зле уредените райони в нашата страна. Тук хората се отказаха от страха в полза на безопасността. Те… — Влад се спъна и потърси опора в близката стена. Разтърка си челото. — Извинете. Почувствах се… странно. Какво казвах?
— Откъде да знам? — озъби му се Агнес. — Разправяше ми колко са щастливи местните жители, че ги навестяват вампири, нещо в този дух.
— О, да. Да… Защото има сътрудничество вместо вражда. Защото… — той извади кърпа и си избърса лицето — …защото… е, ще видите… Тук не е ли твърде студено?
— Само е влажно — отвърна Агнес.
— Да отидем на площада — смънка Влад. — Там сигурно ще ми олекне.
Скоро излязоха на площада. Навсякъде се виждаха запалени факли. Хората се струпваха тук, повечето с одеяла или палта върху нощниците и пи-жамите. Стояха в безцелно събрани групички, сякаш са чули тревожния сигнал за пожар, но още не забелязват къде се издига дим.
Един-двама зърнаха Влад и запристъпяха от крак на крак, започнаха да се прокашлят.
Други вампири се спускаха през мъглата. Графът докосна меко земята с крака и кимна на Агнес.
— О, госпожице Нит… — промълви безизразно.
— Влад, всички ли сме тук?
Камбаната замлъкна. Миг по-късно се появи и Лакримоза.
— Още ли я мъкнеш с теб? — вдигна вежди към своя брат. — Ти си знаеш…
— Ще си поговоря малко с кмета — заяви графът. — Приятно му е да бъде добре осведомен.
Агнес го видя как доближава дребен пълен мъж, който макар и измъкнат от леглото посред нощ, бе имал благоразумието да сложи на врата си златната верига на своя пост.