Забеляза, че вампирите се подреждат пред камбанарията на разстояние две-три крачки. Шегуваха се, подвикваха си, но Лакримоза само я наблюдаваше втренчено.
Графът се увлече в разговор с кмета, който си гледаше в краката.
А по площада хората заставаха в колони. Ня-колко дечица издърпаха ръцете си от пръстите на родителите и се втурнаха със смях в гонитба покрай колоните.
Подозрението разцъфна у Агнес като грамадна черна роза, обрамчена в червено.
Може би и Влад усети как тялото й се вдърви, защото я хвана по-здраво за ръката.
— Знам какво си мислите…
— Не знаеш, но ей сега ще ти кажа — прекъсна го тя, като се стараеше гласът й да не пресеква.
— Всички вие сте…
— Чуйте ме — можеше да бъде и несравнимо по-зле, както някога…
Графът ги доближи наперено.
— Имам добра новина. Три от децата току-що са навършили дванадесет години. — Усмихна се на Агнес. — Провеждаме малка… церемония преди основната лотария. Един вид ритуал на зрелостта. Откровено казано, според мен те го очакват с нетърпение.
„Той те дебне как ще реагираш — намеси се Пердита. — Влад е обикновен тъпанар, а Лакримоза ще си изплете воал от косата ти, ако й дадеш нищожен шанс, но този ще те сграбчи за гърлото, дори да мигнеш в неподходящ момент… Ще ти бъда благодарна да не го правиш, защото дори на едно творение на твоята фантазия може да му се живее…“ Но Агнес долавяше нарастващата смъртна уплаха наоколо. И беше някак сбъркан ужас, вцепеняващо, ледено, студено чувство, което не й даваше да помръдне. Трябваше да стори нещо, да се изтръгне от страшната му хватка…
Влад се обади пръв.
— Не е прекалено драматично — увери я припряно. — Капка кръв… Баща ми посети училището и им обясни подробно какво е гражданство…
— Колко грижовно — изхриптя Агнес. — И значки ли им връчвате?
Сигурно с гласа й говореше Пердита. Агнес не вярваше, че би могла да измисли подобна пошлост дори при такъв повод за подигравка.
— Ха! Не… Но ми дадохте добра идея — отново й се усмихна за миг графът. — Да… Значка или може би малък паметен плакет. Нещо, което ще ценят и като възрастни. И така… да започваме. Аха, кметът вече е събрал милите дечица…
От края на тълпата долетя вик, за миг Агнес различи човек, който се мъчеше да си пробие път напред. Кметът кимна на стоящите до него мъже. Те забързаха назад. В сумрака прозвуча шум от кратко сбиване. Стори й се, че чу и внезапно заг-лъхнал женски писък. Трясна врата.
Кметът отново се обърна към вампирите и срещна погледа на Агнес. Тя се извърна, не искаше да вижда изражението му. Хората са много изобретателни да си измислят адове, но попадат в някои от най-лошите приживе.
— Да продължим ли? — подкани графът.
— Влад, би ли пуснал ръката ми? — сладко изгука Агнес.
„Те само чакат да шавнеш“ — прошепна Пердита.
„Аха, значи да си стоя и да зяпам? Като всич-и останали?“
„Само исках да те предупредя. Но какво са им сторили на тези хора? Все едно свинете да се редят за клане преди Прасоколеда!“
„Вслушали са се в доводите на здравомислието, както се оказва“.
„Добре, де… Поне изтрий тази усмивчица от мутричката на Лакримоза, за друго не смея да те моля…“ Бяха неимоверно бързи. Дори нейният крясък нямаше да ги спре. Вероятно щеше да нанесе един-единствен свестен удар и… край. Може би щеше да се опомни вампирка, която не знае що е добро и зло. Но нямаше значение. Важно беше какво се случва тук и сега, защото тук и сега тя знаеше що е добро и зло.
Виждаше всяка капчица, увиснала във въздуха, надушваше дима от дървата в угасените огнища, чуваше плъховете по таваните на къщите. Сетивата й работеха със свръхнатоварване, за да изтръгнат каквото могат от последните секунди…
— Не виждам защо да е така!
Гласът на Лакримоза разцепи мъглата като секира.
Агнес примига. Младата вампирка стоеше пред баща си и го гледаше злобно.
— Защо точно ти трябва да започваш всеки път? — настоя тя.
— Лакримоза! Какво те прихвана? Аз съм пред-водител на клана!
— О, нима? Винаги ли ще бъде така? Графът явно се изуми.
— Ами да. Разбира се!
— Значи ще ни командваш вечно! И ще си останем твои деца вечно!
— Скъпа, какво си въобразяваш…
— Я не ми прилагай този глас! Влияе само на месото! Значи винаги ще ме затваряш в стаята ми, защото съм непослушна?
— Позволихме ти да имаш собствена зала за изт…
— Да, бе! И заради това трябва до безкрай да кимам учтиво, да се усмихвам и да се държа любезно с месото!
— Не смей да говориш с този тон на баща си — изкрещя графинята.