— И не смей да говориш такива гадости за Агнес! — изръмжа Влад.
— Че аз казах ли името Агнес? Споменах ли изобщо? — ледено процеди Лакримоза. — Не ми се вярва. Не би ми хрумнало да говоря за нея.
— Тия препирни аз няма да ги търпя и толкоз! — развика се графът.
— Това ли било? — натърти Лакримоза. — Да не спорим, а винаги да изпълняваме волята ти.
— Споразумяхме се да…
— Не, ти се споразумя и никой не ти възрази. Явно Влад е прав!
— Виж ти… — Графът се обърна към сина си.
— В какво си прав, ако позволяваш да попитам?
Устата на Влад се отваряше и затваряше, докато той припряно сглобяваше смислено изречение.
— Вероятно съм споменал, че цялото начинание в Ланкър може и да е донякъде неразумно…
— Охо! — намеси се графинята. — Едва що си навършил две столетия и вече знаеш кое е разумно и кое не?
— Неразумно ли? — наежи се графът.
— Аз пък ще кажа направо тъпо! — изтърси Лакримоза. — Значки? Подаръчета? Никому нищо не даваме! Ние сме вампири! Вземаме каквото си искаме, ей така…
Тя посегна, сграбчи един мъж и го налетя с отворена уста и развята коса.
Но спря като замразена.
После се преви и хвана с ръка гърлото си. Пак впи зъл поглед в баща си.
— Какво… ми направи? — попита задъхана. — Усещам… гърлото си… Ти ми направи нещо!
Графът си разтри челото и стисна носа си с два пръста.
— Лаки…
— Не ме наричай така! Знаеш колко ми е омразно!
Един от подчинените вампири писна за миг. Агнес не помнеше името му — сигурно звучеше като Фенрир или Маледикто, — но знаеше, че той предпочита да го наричат Джералд. Сега вампирът се свличаше на колене и впиваше пръсти в шията си. И другите около него не изглеждаха особено доволни от живота. Неколцина се превиваха и пъшкаха, озадачавайки сериозно жителите на града.
— Не се чувствам… добре — олюляваше се полека графинята. — Нали ви казах, че не ми харесва тази идея с виното…
Графът изведнъж се вторачи в Агнес и тя заотстъпва.
— Ти го правиш, нали?
— Разбира се, че е тя! — изхленчи Лакримоза. — Знаеш, че онази старица прехвърли някъде съзнанието си, а не може да не е усетила как Влад точи лиги за това туловище!
„Не е тук с нас, нали?“ — усъмни се Пердита.
„Че ти не знаеш ли?“ — учуди се Агнес и се отдръпна още малко от графа.
„Е, бих казала, че не е тук, но дали аз си го мисля или?…“
„Стига, де, нали и двете сме уверени, че се е скрила в онзи свещеник?“
„А, не сме. Само си помислихме, че би било много хитро, защото всички останали ще очакват да се е притаила в бебето.“
— Слузесто червейче — подхвърли Агнес на Лакримоза, — защо не пропълзиш обратно в ковчега и не си изгниеш там?
Не хареса напълно творбата си, но импровизираните обиди рядко звучат изящно.
Лакримоза скочи, но нещо наистина не беше наред с нея. Вместо да прониже въздуха като кадифена гибел, тя подпърхваше подобно на кокошка със счупено крило. Но яростта й помогна да се изправи пред Агнес с приготвени за дране нокти…
Агнес я цапардоса с цялата си сила и усети как Пердита добави още мощ в удара. Не би трябвало да улучи, защото гнусното момиче беше достатъчно бързо да я обиколи три пъти през това време, но юмрукът й се заби в лицето на Лакримоза. И хората от Ескрау видяха как една вампирка се заклатушка назад със сцепени устни.
Кметът изведнъж отметна глава назад.
А Агнес сви юмруци пред гърдите си.
— Не знам къде се пренесе Баба Вихронрав. Дали не е у мен, а? — В пристъп на лудешко вдъхновение тя заговори с острия глас на Баба:
— Ако ще и да ме стъпчете в земята, ще ви прегриза подметките и пак ще ви докопам.
— Добър опит, госпожице Нит — закрачи към нея графът. — Но не вярвам, че…
Спря и вкопчи пръсти в златната верига, която внезапно обви шията му.
А зад него кметът дърпаше с цялата си т-жест, за да повали вампира.
Жителите на града се спогледаха и се хвърлиха напред.
Вампирите се издигаха във въздуха, опитваха се да наберат височина, ритаха протегнатите към тях ръце. Мнозина мъже грабнаха факли от стените. Нощта изведнъж се огласи от писъци.
Агнес се озърна към Влад, който се блещеше уплашено. Кръгът от хора около Лакримоза се стесняваше.
— Бягай — подкани го тя, — иначе ще те… Той се извъртя, нахвърли се и в последния миг Агнес видя зъбите му.
Слизането по хълма се оказа по-неприятно и от катеренето. Във всяка падинка сякаш бликваха изворчета, всяка пътека се превръщаше в ручейче. Баба и Овес се пързаляха от кал към мочури-ще. Свещеникът размишляваше за една от исто-риите в „Книгата на Ом“… тоест за онази история — пътешествието на Брута и Ом през прежуряната от слънцето пустиня, което бе преобърнало омнианството с главата надолу. Вместо мечове имаше проповеди, които поне не бяха толкова смъртоносни, освен ако не се проточеха безкрайно. А Църквата се разпадна на хиляди късчета, те се впуснаха в спорове помежду си и накрая породиха Овес, който спореше със самия себе си.