Умуваше докъде би стигнал Брута в пустинята, ако е трябвало да подкрепя и Баба Вихронрав. У нея имаше нещо неподатливо, кораво като камък. Пасторът предположи гузно, че още към средата на пътя пророк Брута би се изкушил да… ами поне да каже нещо неприятно или да изтърве многозначителна въздишка. Старицата като че стана още по-своенравна, откакто се сгря до огъ-ня. И май я тормозеха някакви мисли.
Вече не валеше, но вятърът хапеше и от време на време запращаше жилещи парченца суграшица.
— Не остана много — изпъшка Овес.
— Ти пък откъде знаеш? — сряза го Баба, шляпайки в гъстата кал.
— Да, абсолютно права сте — призна свещеникът. — Казах го, за да се ободрим.
— Не успя — увери го тя.
— Госпожо Вихронрав, бихте ли искала да ви изоставя тук?
Баба изсумтя.
— Туй хич не ме тревожи.
— Но искате ли? — настоя Овес.
— Планината не е моя — осведоми го Баба. — Не мога да заповядвам на хората къде да ходят.
— Ще се махна, ако желаете.
— Не съм те молила да идваш — простичко напомни вещицата.
— Щяхте да сте мъртва, ако не бях тръгнал!
— Туй не те засяга.
— В името Божие, госпожо Вихронрав, наисти-на подлагате характера ми на изпитание!
— Нали твоят бог, господин Овес, подлага все-киго на изпитание? Туй им е нормалното занимание на боговете, ето защо не ги понасям. И постоянно натрапват някакви правила.
— Трябва да има правила, госпожо Вихронрав.
— И кое е първото, дето го е наложил твоят Ом?
— Вярващите да не почитат никой друг бог освен Ом — незабавно отговори пасторът.
— Гледай ти… Ей таквиз са боговете. Почти всички са твърде себични.
— Според мен така е искал да привлече вниманието на хората. Иначе има и много божи заповеди хората да се държат добре с ближните. Стори ми се, че намеквате за липсата им.
— Тъй ли? Ами ако някой не ще да вярва в Ом, но се старае да живее праведно?
— Съгласно заветите на пророк Брута да живеем праведно означава да вярваме в Ом.
— Брей, че хитро го е извъртял! От всяко положение падаш в капана. Имал е мозък в главата, щом го е измислил. И какви други умни слова е изрекъл?
— Не ги е изричал от желание да се покаже умен! — разгорещи се Овес.
— Но щом питате… В Пис-мото си до симонитите е казал, че само чрез другите хора самите ние наистина ставаме хора.
— Ами добре. Туй го е налучкал вярно.
— И още е казал, че трябва да носим светлина в тъмните места.
Баба мълчеше.
— Споменах това — продължи Овес, — защото когато бяхте… помните, в ковачницата… промълвихте почти същите думи…
Баба така запъна крака в калта, че пасторът едва не забоде нос в пътеката.
— Какво съм правила?
— Ами мърморехте и…
— Да не съм приказвала… насън?
— Да. Имаше нещо за мрака, който бил на мястото на светлината. Запомних това ясно, защото в „Книгата на Ом“…
— Да не си подслушвал!
— Не подслушвах, но беше неизбежно да чуя, не мислите ли? А вие сякаш се карахте с някого…
— Всяка моя дума ли помниш?
— Да, предполагам.
Баба се попрепъва още малко и спря в черна локва, която запълзя нагоре по ботушите й.
— А можеш ли да забравиш?
— Моля?
— Не си толкоз нелюбезен, че да разправяш на всички наоколо какво е плещила една старица, която не е била на себе си, нали? — бавно изрече тя.
Овес помисли.
— За какво бълнуване говорите, госпожо Вихронрав?
Тя се преви от облекчение.
— Ах… Няма таквоз нещо, не съм бълнувала.
Двамата се гледаха, а в тресавището около краката й се пукаха черни мехури. Постигнаха нещо като примирие.
— Питам се, младежо, ще бъдеш ли тъй добър да ми помогнеш да се измъкна?
Отне им известно време, наложи се Овес да откърши клон от най-близкото дърво и въпреки усилията му Баба извади първия си крак без ботуша. А щом единият ботуш каже сбогом на собственика си в тресавище, другият просто е задължен да го последва от братски чувства.
Най-сетне Баба се озова на сравнително сухо подобие на земя по най-коравия чифт чорапи, които свещеникът бе виждал. Наглед можеха да издържат и на удар с чук.
— Свестни ботуши бяха — сподели Баба, загледана в мехурите по водата. — Както и да е, не бива да се помайваме.
Още се олюляваше, когато продължиха, но възхити Овес, като остана права. У него се зараждаше поредното мнение за старицата. Всъщност тя го принуждаваше да си променя мнението за нея горе-долу веднъж на половин час. Този път той осъзна, че вещицата просто трябва да надделява над някого. Ако нямаше над кого, сигурно надделяваше над себе си.