— Жалко за твойта книжка със свещени слова… — подхвърли Баба, щом повървяха по пътеката.
Овес не отговори веднага.
— Лесно ще си набавя друга — подхвърли сдържано.
— Май ти е тежичко без книжката със словата.
— Хартия, нищо повече.
— Ще помоля краля да се погрижи по-скоро да получиш друга.
— Не бих му губил времето с това.
— Ужасно е обаче да изгориш толкоз слова.
— Ако имат смисъл, не горят.
— Не си толкоз тъп, макар да носиш смешна шапка — отбеляза Баба.
— Усещам, когато ме поднасят, госпожо Вихронрав.
— Не е зле, че си схватлив.
Помълчаха още малко. Поредната порция суграшица отскачаше от островърхата шапка на Баба и широкополата шапка на Овес.
Тя отвори уста след малко:
— Няма смисъл обаче да ме скланяш да вярвам в Ом.
— Госпожо Вихронрав, Ом да ме пази от таки-ва опити! Дори не съм ви дал брошурка досега, нали?
— Не си, ама се мъчиш да ми втълпиш: „Леле, колко мил младеж, неговият бог сигурно е страхотен, щом таквиз мили младежи помагат на старици като мене.“ Не е ли вярно?
— Не е.
— Сериозно? Е, дори да е вярно, номерът ти не минава. Понявгаш можеш да вярваш в хора, но не и в богове. И да ти река още нещо, господин Овес…
— Да? — въздъхна пасторът.
Тя се обърна, погледна го и изведнъж живна.
— За тебе ще е по-добре да не повярвам-мушна го в гърдите с острия си показалец. — А тоя Ом… виждал ли го е някой?
— Знае се, че три хиляди души видели с очите си явяването му в Средищния храм, когато сключил Съглашението с пророк Брута и го спасил от смърт чрез изтезания върху желязната костенурка…
— Хващам се на бас обаче, че сега спорите точно какво са видели ония хиляди, а?
— Ами… права сте, има всякакви мнения…
— Тъй, тъй. Таквиз са хората. Но пък ако аз го бях видяла наистина да е там, на живо, все едно да съм пламнала от треска. Ако аз знаех, че има някой бог, дето поне мъничко му пука за хората, наглежда ги бащински и се грижи за тях майчински… От мене нямаше да чуеш приказки като „Всяко нещо си има две страни“ и „Длъжни сме да зачитаме вярванията на другите“. И нямаше да ме видиш да се държа кротичко с надеждата, че всичко ще се подреди добре накрая. Не и ако у мен пламтеше такъв огън като безмилостен меч. А щеше да пламти, господин Овес, повярвай. Казваш, че вие вече не горите хора и не ги принасяте в жертва, ама тъкмо туй означава истинската вяра, увря ли ти главата? Да жертваш своя живот ден след ден, да храниш с него пламъка, за да разнасяш истината, да работиш, да дишаш за нея. Ето какво е религията. Всичко останало е… добри обноски. И начин да се срещаш със съседите.
— Тя се поукроти и продължи по-тихо:
— Както и да е, но аз щях да бъда такваз, ако вярвах от душа. А туй май вече не е на мода, щото като видите зло, почвате да кършите ръце и да се вайкате: „Ох, ами сега, трябва да го обсъдим.“ Ей туй мисля, господин Овес. Бъди доволен, че нещата са, каквито са. И недей да тичаш след вярата, що-то нивгаш няма да я догониш.
— Баба добави почти нехайно: — Ама туй не пречи да живееш праведно. Зъбите й затракаха, защото леден повей уви мократа пола около краката й.
— Нямаш ли още някоя книжка с благочестиви слова?
— Нямам… — смотолеви все още сащисаният Овес.
„О, Господи, ако тя си намери религия по нрава, какво ще изригне от тези планини, за да помете равнината? О, Боже… Аз току-що казах «О, Бо-же»…“
— Ами сборник с псалми? — провери Баба.
— Нямам.
— Тънко молитвениче за всеки случай?
— Нямам, Бабо Вихронрав.
— По дяволите…
Баба бавно се свлече назад като празна дреха.
Овес се втурна и я хвана, преди да е пльоснала в калта. Тънки бели пръсти стиснаха толкова сино китката му, че той изписка. После Баба се отпусна в ръцете му.
Той не разбра какво го накара да вдигне глава.
Закачулена фигура на бял кон чакаше недалеч, очертана от бледосиньо сияние.
— Махай се! — изтръгна се вой от гърлото на Овес. — Да изчезваш на секундата, иначе ще те… ще те…
Отпусна неподвижното тяло върху по-мека трева, гребна шепа кал и я метна в мрака. После хукна нататък и заудря диво по силует, който ненадейно се оказа изтъкан само от сенки и виеща се мъгла.
Изтича обратно, нарами Баба Вихронрав и побягна надолу по склона.
Мъглата зад него отново очерта ездач върху бял кон.
Смърт поклати глава.
— А А3 ДОРИ НИЩО НЕ БЯХ КАЗАЛ.
Черна жега заливаше на вълни Агнес, после зейна яма и започна пропадане в задушаваща тъма.