Усети копнежа. Придърпваше я като мощно подводно течение.
„Е — примири се замаяно, — поне ще смъкна тлъстините…“
„Да — съгласи се Пердита, — ама ще се мацаш с толкова грим, че ще сложиш някое и друго килце.“ Гладът я изпълваше цялата, тласкаше я все по-устремно.
И отзад блесна светлина. Падането се забавя-ше постепенно сякаш заради невидима перушина, светът се завъртя и Агнес се издигаше отново, по-бързо от връхлитащ орел — все към уголемяващия се кръг от студена бяла…
Не беше възможно да е чула думи. Нямаше звуци, а само недоловимо шумолене. Виждаше обаче сенките на думи, въздействието им върху съзнанието, след като са били изречени. И нейният глас побърза да запълни изникналата форма: „Туй… аз… няма, да… го… търпя… и… толкоз…“ Избухна сияние.
Някой се канеше да забие кол в сърцето й.
— Квств? — изфъфли Агнес и отблъсна ръката. Задави се и изплю лимона от устата си. — Ей, престани най-после! — заповяда с цялата безцеремонност, която успя да събере. — Какво си мислиш, че правиш, бе? Приличам ли на вампирка?
Мъжът с кола и чука в ръцете се подвоуми, но опря пръст отстрани до шията си.
Агнес напипа двете подути ранички на своята шия.
— Само ме е одраскал! — заяви, избута отново кола и седна.
— Кой ми е свалил чорапа? Питам ви — кой ми свали левия чорап? И случайно не надушвам ли врящ оцет? Защо имам толкова много макови семена под сутиена? Ако не го е направила жена, ще си имаме сериозни разправии, обещавам ви!
Хората около масата взеха да се споглеждат, разколебани от необуздания й гняв. Агнес се озърна, защото нещо я бръсна по ухото. Над нея висяха звезди, кръстове, кръгове и по-сложни форми на религиозни символи. Никога не бе изпитвала склонност към такава вяра, но поне ги разпознаваше.
— А това над мен е проява на ужасна безвкусица — увери околните.
— Тя не се държи като вампир — промълви един мъж.
— И не изглежда като вампир. Освен това се сби с тях.
— Видяхме как един я захапа! — възрази някаква жена.
— Беше тъмно и не си е премерил захапката — заяви Агнес, но знаеше, че не е вярно.
Гладът у нея се надигаше. Не беше като черния копнеж в тъмата, но си имаше и сила, и неотложност. По неволя му се предаде.
— Бих убила за чаша чай — промърмори Агнес. Това наклони окончателно везните. Чаят не е течността, за която някой се сеща, като стане дума за вампири.
— И в името на милосърдието ме оставете да изтръскам поне малко от маковото семе! Чувствам се като кифличка.
Отдръпнаха се, тя спусна крака от масата и вече виждаше вампира, проснат на пода. Едва не си помисли: „Другия вампир.“ Беше мъж с дълъг фрак и изискана жилетка, оплескани с кръв и кал. От сърцето му стърчеше кол. Но трябваше да почака, докато установи кого от вампирите е зърнала. Поне докато не й покажеха главата.
— Поне сте се разправили с един — промърмори, стараейки се да не повърне.
— Разправихме се с двама — уточни мъжът с чука. — Другия подпалихме. Те убиха кмета и господин Влак.
— Значи останалите се измъкнаха?
— Да. Още са силни, макар и летенето да им е трудно.
Агнес посочи обезглавения вампир.
— А-а… този да не е Влад?
— Кой беше Влад?
— Онзи, който ме ухапа. Тоест опита се да ме ухапе.
— Ще проверим. Пьотр, покажи й главата. Един младеж послушно доближи огнището, сложи си ръкавица, вдигна капака на голяма тенджера и извади главата за косата.
— Не е Влад — преглътна Агнес.
„Не е — потвърди Пердита. — Влад е по-висок.“
— Те са тръгнали обратно към замъка си — заговори я Пьотр. — Пеша! Да ги бяхте видяла как се мъчеха да излетят! Като подплашени пилета.
— Към замъка… — бавно повтори Агнес.
— И искат да се приберат преди първи петли — доста злорадо продължи Пьотр.
— Но не могат да минат направо през гората заради върколаците.
— Че защо? Нали уж върколаците и вампирите се разбират чудесно?
— А, отстрани може и да изглежда така. Но те се дебнат неуморно и чакат кой ще мигне пръв.
Пьотр огледа стоящите в стаята. — Нямаме нищо против върколаците. — Останалите го подкрепиха с мърморене. — Почти не ни закачат, защото не бягаме толкова бързо и не сме им забавни. — Той огледа Агнес от главата до петите. — Какво сторихте на вампирите?
— Аз ли? Нищо не съм им… Просто не знам — измъкна се Агнес.
— Дори не можеха да ни захапят правилно.
— И се караха като сърдити дечица, когато побягнаха — вметна мъжът с чука.
— Носите островърха шапка — напомни Пьотр. — Да не им наложихте заклинание?
— Н-не знам. Наистина не знам. Вродената й честност се сблъска с вещерството а неотменна част от него е пресметливостта. Твърде рядко няма полза да си припишеш заслугата за необясними, но благоприятни събития.