— Ами вие? — отново строго. — Ще напишете ли нещо?
— По-късно. — И за да отбием някак натиска му, атакувахме: — А знаете ли кога е издигнат този паметник?
— Как няма да знам! — обидено трепна той и дори изхъхри, закашля от обида. — Нали затова съм тук!
И като остави внимателно торбата (в нея май издрънча стъклария), Пазачът извади от джоба си някакъв лист, разгъна го — беше лист от тетрадка, където с печатни букви, които не се побираха в редовете, беше написано посвещение на Дмитрий Донски, също и годината — 1848.
— Какво е това?
— Ами ето, другари — въздъхна Заха̀р Дмитрич, като чистосърдечно си признаваше, че и той не е толкова всесилен, колкото се беше показал отначало, — това е. Преписах го от плочата, понеже всеки иска да знае кога е направен. Ако желаете, ще ви покажа и мястото, където беше тази плоча.
— Ами къде се е дянала?
— Отмъкна я един проклетник от нашето село и нищо не можем да му направим.
— Хем го знаете кой е?
— Зная го, и още как. Успях да му взема част от буквите, толкоз успях, но другите още са у него. Да можех да ги събера всичките, щях да ги подредя тук.
— Че за какво е откраднал плочата?
— За домакинството.
— Не може ли да му я отнемете?
— Ха-ха! — отметна глава Заха̀р в отговор на глупавия ни въпрос. — Точно така! Нямам власт! Дори пушка не искат да ми дадат. А тук автомат се иска.
Като гледахме издрасканата му буза, си рекохме: пак добре, че не му дават.
Учителят свърши да пише и върна Книгата за впечатления. Мислехме си, че Заха̀р Дмитрич ще я тикне под мишницата си или ще я пъхне в торбата — не, не познахме. Той отметна пеша на връхната си дреха и там, отвътре, се оказа, че има зашит нещо като джоб или чувалче, по-точно торбичка от зебло с размерите на книгата за впечатления, така че тя влизаше вътре много плътно. На същата торбичка имаше пришита малка примка за тъпия химически молив, който той даваше на посетителите.
След като се убеди, че отбираме от дума, Заха̀р Торбата си взе чувалчето (да, вътре наистина подрънкваше стъклария) и като потътри дългите си крака, прегърбен се отдалечи към храстите. Разбойническата настървеност, с която отначало ни беше скастрил, бе отминала. Седна, прегърби се още повече и запали цигара — смучеше я с такава скръб, изглеждаше толкова отчаян, сякаш всички, които бяха загинали тук, бяха паднали убити вчера и му бяха братя, баджанаци, синове и не знаеше как ще я кара без тях.
Решихме да прекараме тук целия ден и нощта — да видим каква е тая куликовска нощ, възпята от Блок. Без да бързаме, ту се приближавахме към паметника, ту оглеждахме опустошената църква, ту кръстосвахме полето, като се мъчехме да си представим коя войска къде е била на 8 септември, ту се покатервахме на чугунените плоскости.
О, и преди нас тук са идвали хора, идвали са! Не може да се каже, че паметникът е бил забравен. Не ги е мързяло безбожниците да изчукват с длета по чугуна и да драскат с гвоздеи, а по-слабите бяха писали с въглен по стените на църквата: „Тук беше съпругът на Мария Полунеева и Николай Лазарев от 8-V-50 до 24-V“. „Тук бяха делегатите на районното съвещание…“ „Тук бяха служителите от кимовския РК по Съобщенията 23-VI-52“ „Тук бяха…“ „Тук бяха…“
През това време с един мотор с кош пристигнаха трима млади работници от Новомосковск. Те с лекота скочиха на плоскостите, започнаха да разглеждат и нежно да потупват нагрятото сиво-черно тяло на паметника и се чудеха как са го направили толкова здраво, обясняваха ни. Ние от своя страна им разказахме от горната площадка онова, което знаехме за битката.
А кой днес може да е сигурен — къде е било и как? Според летописните предания монголо-татарите връхлитали срещу пешите полкове, разбърквали редиците им и ни изтиквали към бродовете през Дон — и реката вече се превърнала не в защита от Олег, а в гибелна заплаха. На Дмитрий и тогава пак щяха да му викат Донски, само че заради друго. Но явно той бил пресметнал всичко много добре, малцина велики князе биха били така непоклатими. Под знамето си оставил един болярин, а самият той се биел като ратник и хората виждали: справял се едновременно с четирима татари. Ала и великокняжеският пряпорец бил съсечен, и самият Дмитрий с изпомачкана броня едва се довлякъл до гората — тъпчели ни и ни преследвали. Точно в този момент от една засада в гората в гръб на увлеклите се татари ударил с войските си един друг Дмитрий, Волински-Боброк, московски пълководец. Подгонил татарите натам, накъдето те препускали, само свивал по-рязко и ги събарял в Непрядва. От този миг русите се окрилили: изправили се като стена пред татарите, от земята се надигали и целият хански щаб заедно с Мамай бягал четиридесет версти през река Птан чак до Красивая Меч. (Но и тук легендите се прекъсват една друга и старците от съседното село Ивановка разправят всичко по свой начин: че мъглата все не се вдигала, на Мамай дъбовата гора в далечината му се привидяла като руска войска и той се уплашил: „Брей, че е силен селският Бог!“ — и търтил да бяга.)