Започвам по задължение, но изведнъж „нещото“ ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.
Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие винаги се оказват напълно излишни — служат само за да изпразня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.
Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет седмици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да запазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение — и стигам.
По-рано, когато четях биографии на писатели, смятах, че се опитват да разкрасяват професията си, казвайки, че „книгата се пише сама, писателят само печата текста“. Сега знам, че това е самата истина, никой не знае защо течението го е отнесло до определен остров, а не до този, за който е мечтал. Започвам да редактирам многократно, да преправям и когато не издържам повече да чета едни и същи думи, изпращам ръкописа на издателя, той го редактира още веднъж и го публикува.
И всеки път се изненадвам, защото се оказва, че други хора са търсили точно този остров и го откриват в книгата ми. Споделят един с друг и мистериозната верига се развива, а това, което писателят е смятал за самотен труд, се превръща в мост, в кораб, в средство, позволяващо на човешките души да пътуват и да общуват помежду си.
От този миг насетне вече не се чувствам като изгубен в бурята: преоткривам себе си чрез моите читатели, разбирам написаното от мен, когато виждам, че и другите са го разбрали, но не и преди това. В редки моменти, като този например, който скоро ще настъпи, успявам да погледна в очите на някои от тези хора и разбирам, че душата ми не е сама.
В определения час започвам да раздавам автографи върху книгите си. Поглеждаме се с читателите ми за миг в очите, прибавя се и усещането за съучастничество, радост, взаимно уважение. Стискаме си ръцете, получавам писма, подаръци, разговаряме. Час и половина по-късно моля за десетминутна почивка, никой не протестира, издателят ми (както бе станало обичай по време на следобедното ми раздаване на автографи) се разпорежда да бъдат почерпени с по чаша шампанско всички, които са на опашката (опитах се да въведа тази традиция и в други страни, но винаги ми отговарят, че френското шампанско е скъпо, и го заменят с минерална вода — което също е знак на уважение към чакащите).
Връщам се на масата. Минават още два часа, а аз — противно на това, което сигурно си мислят хората, наблюдаващи събитието — не съм изморен, а изпълнен с енергия, бих могъл да продължа да раздавам автографи до късно през нощта. Впрочем книжарницата вече е затворена, опашката скоро ще свърши, остават около четирийсет души, които намаляват на трийсет, двайсет, единайсет, петима, четирима, трима, двама… и изведнъж очите ни се срещат.
— Изчаках да свършите. Исках да съм последен, защото имам съобщение за вас.
Не знам какво да кажа. Поглеждам встрани, издателите, хората от търговския отдел и книжарите разговарят оживено, след малко ще отидем да вечеряме, ще споделим емоциите от деня, ще си разказваме любопитни истории, които са се случили, докато съм раздавал автографи.
Никога преди това не го бях виждал, но знам кой е. Вземам книгата и пиша:
„На Михаил, с обич“.
Не казвам нищо. Не мога да си позволя да го изгоня — достатъчна е една дума, едно изречение, някакво рязко движение, и той може да изчезне и никога повече да не се върне. За частица от секундата разбирам, че освен него никой друг не ще ме спаси от благословията — или проклятието — на Захира, защото единствено той знае къде се намира и аз най-сетне ще мога да му задам въпросите, които толкова дълго отправям към самия себе си.