След половинчасови разговори и много водки забелязвам, че Михаил вече не е толкова напрегнат. Не е център на внимание, не е нужно да казва нищо, достатъчно е да издържи още малко и след това ще може да си тръгне. Знам, че не ме излъга за арменския ресторант, и сега разполагам със следа. И тъй, жена ми все още е в Париж! Трябва да съм любезен с него и да спечеля доверието му, още повече, че първоначалното напрежение изчезна.
Минава един час. Михаил поглежда часовника си, виждам, че се кани да си тръгва. Трябва да направя нещо, и то незабавно. Всеки път, когато го поглеждам, се чувствам все по-незначителен и все по-малко разбирам как Естер е могла да ме замени с този мъж, който изглежда толкова отнесен (тя споменаваше, че имал „магьоснически“ способности). Макар да ми е много трудно да се преструвам, че ми е приятно да разговарям с някой, който ми е враг, трябва да направя нещо.
— Нека да научим малко повече за нашия читател — обръщам се аз към насядалата на масата компания и всички замлъкват. — Скоро той ще си тръгне, а не ни е казал нищо за себе си. С какво се занимавате?
Въпреки изпитите водки Михаил сякаш отново се затваря в себе си.
— Организирам срещи в арменския ресторант.
— Какво ще рече това?
— Разказвам истории от сцената. И предоставям възможност на хората в залата също да разкажат своите истории.
— Аз правя същото в книгите си.
— Знам. Това ме накара да се сближа…
Той щеше да каже кой е!
— Тук ли сте роден? — пита Мари, като не му позволява да довърши изречението „.. .да се сближа с жена ви.“
— Роден съм в степите на Казахстан.
Казахстан. Ще се осмели ли някой да пита къде се намира Казахстан?
— Къде се намира Казахстан? — пита шефът на търговския отдел.
Блажени са онези, които не се страхуват да покажат незнанието си.
— Очаквах този въпрос. — Сега в очите на Михаил проблясва весело пламъче. — Винаги когато казвам къде съм роден, след десет минути объркват страната ми с Пакистан или Афганистан. Моята родина се намира в Централна Азия. Жителите й са едва четиринайсет милиона и живеят на площ, няколко пъти по-голяма от тази на Франция с нейните шейсет милиона души.
— С други думи, това е място, където никой не протестира, че му е тясно — подхвърля моят издател, смеейки се.
— Това е място, където през двайсети век никой нямаше право да протестира срещу каквото и да било, дори и да искаше. Най-напред, когато комунистическият режим премахна частната собственост, добитъкът беше изоставен в степите и 48,6 процента от жителите на страната измряха от глад. Можете ли да го разберете? Почти половината от населението на моята страна умря от глад между 1932 и 1933 година.
На масата се възцарява мълчание. Трагедиите не са подходящи за подобно празнуване и някой от присъстващите решава да смени темата. Аз обаче настоявам „читателят“ да продължи да разказва за страната си.
— Как изглеждат степите? — питам го.
— Огромни равнини почти без никаква растителност, както сигурно ви е известно.
Известно ми е, но сега е мой ред да му задам въпрос, да поддържам разговора.
— Спомних си нещо във връзка с Казахстан — казва издателят ми. — Преди време получих ръкопис от някакъв писател, който живее там. Описваше в книгата си ядрените опити, извършени в степите.
— Не само земята, но и душата на родината ми е напоена с кръв. Промени се това, което не биваше да променя, и сега поколения наред ще изкупват тази грешка. Направихме така, че цяло море да изчезне.
Ред е на Мари да се намеси.
— Никой не може да направи така, че да изчезне едно море!
— На двайсет и пет години съм и видях как в рамките на едно поколение водата, която съществуваше от хиляди години, се превърна в прах. Комунистическите управници решиха да променят течението на две големи реки, Амударя и Сърдаря, за да използват водите им за напояване на памучни плантации. Не постигнаха целта си, но вече беше твърде късно — морето изчезна, а обработваемата земя се превърна в пустиня.
Липсата на вода промени изцяло местния климат. И днес големите пясъчни бури всяка година разпръскват по 150 милиона тона сол и прах. Петдесет милиона души от пет страни пострадаха от безотговорното, но безвъзвратно решение на съветските бюрократи. Малкото вода, която остана, е замърсена и причинява най-различни болести.
Постарах се да запомня думите му. Можех да ги използвам в някоя от лекциите си. Михаил продължаваше да говори и темата от екологична се превърна в трагична.
— Дядо ми е разказвал, че Аралско море навремето се е наричало Синьо море заради цвета на водата си. Днес морето вече го няма, но хората не искат да изоставят домовете си и да се преселят на друго място: продължават да сънуват вълните и рибите, пазят въдиците си и разговарят за лодки и стръв.