— Какво значи по исков ред? — пита някой от присъстващите.
— Дела, в които едната от двете страни не е съгласна — отговаря адвокатът, раздразнен, че го прекъсват, и с вид на човек, който смята за абсурдно непознаването на един толкова прост израз.
— Продължавайте — казва Михаил с такъв властен тон, с какъвто дори не съм подозирал, че може да говори момчето, което срещнах онази вечер, когато раздавах автографи.
Адвокатът се подчинява.
— Днес получих един доклад от фирмата „Хюман енд Лигал Рисорсис“ със седалище в Лондон. Ето какво пише в него:
а) две трети от служителите в една фирма имат някакъв тип любовна връзка помежду си. Представяте ли си! Това означава, че в един офис, в който работят трима души, двама от тях ще стигнат до интимен контакт.
б) 10 % напускат работа поради тази причина, 40 % поддържат връзки повече от три месеца, а при някои професии, които изискват по-дълго отсъствие от дома, поне осем от всеки десет души се обвързват емоционално помежду си. Не е ли невероятно?
— След като става дума за статистика, трябва да се съобразяваме с нея! — подхвърля един младеж, облечен като член на опасна улична банда. — Всички ние вярваме в статистиката! Това означава, че майка ми сигурно изневерява на баща ми, но вината не е нейна, а на статистиката!
Още повече смехове, още повече запалени цигари, още повече облекчение, сякаш присъстващите тук чуват неща, които винаги са се бояли да чуят, и това ги освобождава от някакво безпокойство. Помислям си за Естер и Михаил: „Професии, които изискват дълго отсъствие от дома, осем на всеки десет души.“
Мисля и за себе си и за многото пъти, когато ми се е случвало. В края на краищата това е статистика, не сме единствените.
После разказват и други истории — за ревност, изоставяне, депресия, — но аз не ги слушам. Моят Захир се завърна с цялата си сила — намирам се на едно и също място с човека, който открадна жена ми, макар за миг да бях повярвал, че участвам в някаква групова терапия. Съседът ми, който ме бе разпознал, ме пита дали ми харесва. За момент успява да ме разсее от моя Захир и му отговарям с най-голямо удоволствие.
— Не разбирам целта на това начинание. Прилича ми на група за взаимопомощ като тази на анонимните алкохолици или на брачните консултанти.
— Нима това, което чухте, не е истина?
— Възможно е да е истина. Но пак ви питам: с каква цел се прави?
— Не това е най-важното тази вечер, а фактът, че по този начин не се чувстваме самотни. Разказвайки живота си пред всички, накрая откриваме, че повечето от нас са преживели едно и също нещо.
— И какъв е практическият резултат?
— Когато не се чувстваме самотни, разполагаме с по-голяма сила, за да открием къде сме се отклонили и да променим посоката. Но, както казах, става дума само за една пауза между думите на момчето в началото и момента, в който да призовем енергията.
— Кое е това момче?
Разговорът ни е прекъснат от звука на дайрето. Този път започва да говори възрастният мъж с там-тама.
— Времето за размишления приключи. Дойде ред на ритуала, на емоцията, която увенчава и преобразява всичко. Нека онези, които днес са тук за пръв път, знаят, че този танц развива способността ни да приемаме Любовта. Любовта е единственото нещо, което мобилизира ума и въображението, тя ни пречиства и освобождава.
Цигарите се загасват, шумът от чашите стихва. Странната тишина отново се спуска в салона и едно от момичетата подхваща някаква молитва.
— Господарке, ще танцуваме в твоя чест. Нека нашият танц ни накара да полетим във висините.
Наистина ли момичето каза Господарке или така ми се стори?
Със сигурност каза Господарке.
Другото момиче запалва четири свещника и осветлението угасва. Четирите фигури, облечени в бяло, слизат с набраните си поли от сцената и се смесват с публиката. В разстояние на около половин час другото момче припява някаква еднообразна, монотонна песен, която сякаш излиза от корема му, но която — необяснимо защо — ме кара да забравя за малко за Захира, да се отпусна, да изпадна в нещо като дрямка. Дори едно от децата, което тичаше непрекъснато насам-натам, докато „преразказваха любовта“, сега се е укротило и втренчено гледа към сцената. Някои от присъстващите са затворили очи, други са забили поглед в пода или в някаква неподвижна, невидима точка, както бях видял да прави Михаил преди това.
Когато момчето спира да пее, идва ред на ударните инструменти — дайрето и там-тама, — чиито ритми много наподобяват музиката, съпровождаща африканските религиозни церемонии.
Облечените в бяло фигури се въртят около себе си, а публиката, въпреки че е препълнила салона, им прави място, за да могат набраните им поли да описват движения във въздуха. Инструментите ускоряват ритъма, четиримата се въртят все по-бързо, издавайки звуци, които не принадлежат на нито един от известните ми езици — сякаш говорят направо с ангелите или с Господарката, както беше казало момичето.