— В името на божествената енергия, кълна се, че казвам самата истина.
Той извади от джоба си парче тъмен плат.
— Виждаш ли това? Платът всъщност е зелен, но изглежда черен заради съсирената кръв. Някакъв войник, преди да умре, помолил Естер да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хора, които биха разбрали посланието на неговата смърт. Ти имаш ли такова парче плат?
— Естер никога не ми е споменавала за това.
— Когато тя срещне човек, който е в състояние да разбере посланието, му дава малко от кръвта на войника.
— Какво е това послание?
— След като тя не ти е дала такова парче плат, не бих могъл да ти кажа нищо повече по този въпрос, макар и тя да не е искала от мен да го пазя в тайна.
— Познаваш ли някой, който също има такова парче плат?
— Всички, които бяха на сцената. Заедно сме, защото Естер ни събра.
Трябваше да бъда предпазлив, да се сприятеля с него. Да направя инвестиция в Банката за услуги. А не да го плаша или да издавам безпокойството си. Трябваше да го разпитам за него самия, за работата му, за родината му, за която бе говорил с такава гордост. Трябваше да разбера дали това, което ми е казал, е истина, или намеренията му са други. Исках да разбера с абсолютна сигурност дали той все още поддържа връзка с Естер, или е изгубил следите й. Въпреки че идваше от толкова далечно място, където ценностите може би бяха различни, знаех, че Банката за услуги е институция без граници, функционираща навсякъде по света.
От една страна, искаше ми се да вярвам в това, което той казваше. От друга, сърцето ми достатъчно беше страдало и кървяло в разстояние на хиляда и една нощи, през които стоях буден в очакване да чуя как Естер отключва вратата, влиза и безмълвно ляга до мен. Бях си обещал, че ако някой ден това се случи, няма да я разпитвам за нищо, а само ще я целуна, ще й кажа „лека нощ, любов моя“ и на другия ден ще се събудим, хванати за ръце, сякаш този кошмар никога не се е случвал.
Роберто пристигна с пиците — като че ли воден от някакво шесто чувство, се бе появил точно в момента, когато исках да спечеля време, за да мисля.
Отново погледнах Михаил. Успокой се, обуздай сърцето си, иначе ще получиш инфаркт! Изпих цяла чаша вино на екс и забелязах, че и той направи същото.
Защо ли беше нервен?
— Вярвам в това, което ми казваш. Имаме достатъчно време, за да разговаряме.
— Ти ще поискаш от мен да те заведа при нея.
Бе отгатнал намеренията ми и сега трябваше да започна отначало.
— Да, ще поискам. Ще се опитам да те убедя. Ще направя всичко възможно, за да успея. Но не бързам, имаме по една пица пред нас. Искам да науча нещо повече за теб.
Забелязах, че ръцете му треперят и той се опитва да се овладее.
— Аз имам мисия. До този момент все още не съм я изпълнил, но имам още доста дни пред себе си.
— Вероятно мога да ти помогна.
— Можеш да ми помогнеш. Всеки може да ми помогне, стига да помогне на Енергията на любовта да се разпръсне по света.
— Мога да направя и повече.
Не исках да му предлагам нищо повече, за да не си помисли, че се мъча да купя верността му. Трябваше да съм безкрайно предпазлив. Той можеше да казва истината, но можеше и да лъже, опитвайки се да се възползва от мъката ми…
— Познавам само един вид любовна енергия — продължих аз. — Чувството, което изпитвам към жената, която си тръгна… или по-скоро се отдалечи от мен и сега ме очаква. Ако мога да я срещна отново, ще бъда щастлив. А светът ще стане по-хубав, защото една душа ще бъде доволна.
Той погледна към тавана, после към масата, а аз позволих на мълчанието да продължи колкото се може по-дълго.
— Чувам глас — каза той накрая, без да има смелостта да ме погледне.
Голямото предимство на един писател, който говори за духовното в книгите си, е, че винаги контактува с хора, които имат някаква дарба. Някои от тези дарби са действителни, други са измислени, някои от хората се опитват да се възползват от тях, други ме проверяват. Видял съм много изненадващи неща и не се съмнявам ни най-малко, че чудеса се случват, че всичко е възможно, че човек започва да преоткрива онова, което е забравил — вътрешната си сила.
Проблемът бе, че сега не беше най-подходящият момент да разговаряме на тази тема. Интересуваше ме единствено Захирът. Исках Захирът отново да започне да се нарича Естер.
— Михаил…
— Истинското ми име не е Михаил, а Олег.
— Олег…
— Михаил е името, което избрах, когато реших да възкръсна за живот. Името на архангела воин с огнения меч, който проправя път, за да може — как ги наричаш ти самият? — „воините на светлината“ да се срещнат. Това е моята мисия.
— Това е и моята мисия.