— Не искаш ли да говорим за Естер?
Как беше възможно? Той отново насочваше разговора към това, което ме интересуваше!
— Не се чувствам добре — добави и погледът му започна да угасва, блуждаейки из ресторанта, сякаш мен ме нямаше. — Не искам да засягам този въпрос. Гласът…
Случваше се нещо странно, много странно. Докъде ли щеше да стигне, за да ме впечатли? Дали накрая щеше да поиска от мен, подобно на мнозина, да напиша книга за живота му и необикновените му способности?
Винаги когато съм си поставял ясна цел, съм бил готов на всичко, за да я постигна — в края на краищата именно за това пишех в книгите си, не можех да изневеря на собствените си думи. Сега също имах цел: да срещна още веднъж погледа на Захира. Михаил ми бе дал доста информация: не беше неин любовник, тя не ме бе изоставила, въпрос на време беше да я накарам да се върне при мен. Възможно бе срещата в пицарията да е някакъв фарс: един младеж, който няма средства за препитание, използва чуждата мъка, за да постигне това, към което се стреми.
Изпих още една чаша вино на екс, Михаил също.
Инстинктът ми ме караше да бъда предпазлив.
— Да, искам да говорим за Естер. Но искам също така да науча нещо повече за теб.
— Не е вярно. Искаш да ме спечелиш на твоя страна, да ме убедиш да направя нещо, което по принцип бях склонен да направя. Мъката обаче не ти позволява да виждаш ясно нещата: мислиш, че аз те лъжа, за да се възползвам от ситуацията.
Макар и Михаил да бе отгатнал съвсем точно мислите ми, говореше по-високо, отколкото позволява доброто възпитание. Хората се заобръщаха, за да видят какво става.
— Искаш да ме впечатлиш, без да знаеш, че книгите ти белязаха живота ми, че от написаното в тях научих много. Мъката ти те е направила сляп, дребнав човек, обзет от една-единствена натрапчива мисъл: Захира. Приех поканата ти за този обяд не заради любовта ти към нея: не съм убеден, че я обичаш, може би чисто и просто е наранена гордостта ти. Дойдох тук, защото…
Говореше все по-високо; започна да върти очи във всички посоки, сякаш не можеше да се контролира.
— Светлините…
— Какво ти е?
— Тук съм заради нейната любов към теб!
— Добре ли си?
Роберто забеляза, че нещо не е наред. Приближи се до масата ни усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа.
— Както изглежда, пиците ми никак не ви харесват. Няма нужда да плащате, можете да тръгвате.
Наистина, най-добре беше да си тръгнем. Можехме да станем, да излезем и да избегнем тъжния спектакъл на човек, който се преструва, че вижда духове в една пицария само за да ме впечатли или да ме принуди да направя нещо — макар и да смятах все пак, че нещата бяха по-сериозни и в случая не се касаеше за театрално представление.
— Усещаш ли вятъра?
В този момент вече бях сигурен, че той не се преструва: напротив, полагаше големи усилия, за да се овладее, и започваше да се паникьосва повече от мен.
— Светлините, светлините се появяват! Моля те, изведи ме оттук!
Тялото му започна да се тресе от конвулсии. Вече не беше възможно да се скрие каквото и да било, хората от другите маси бяха станали.
— В Казах…
Не успя да довърши изречението. Блъсна масата, разхвърчаха се пици, чаши, прибори, уцелвайки седналите близо до нас. Изражението на лицето му коренно се промени, тялото му трепереше, а очите му се въртяха в орбитите си. Отметна рязко главата си назад, при което чух изпукване на кости. От една маса стана някакъв мъж. Роберто успя да хване Михаил, преди той да падне на земята, а през това време мъжът взе една лъжица от пода и я напъха в устата му. Сцената едва ли продължи повече от няколко секунди, но на мен ми се стори цяла вечност. Представях си как жадните за сензации списания ще пишат за прочутия писател (евентуален претендент за голяма литературна награда въпреки критиката срещу него), който е предизвикал спиритически сеанс в една пицария само за да привлече внимание върху новата си книга. Параноята ми не спря дотук: после щяха да открият, че въпросният медиум е същият мъж, изчезнал заедно с жена му. всичко щеше да започне отново и този път нямаше да имам смелостта и енергията пак да понеса същото изпитание.
На съседните маси седяха, разбира се, и мои познати, но дали някой от тях ми беше истински приятел? Дали щяха да запазят мълчание по повод видяното?
Тялото на Михаил спря да трепери и той се отпусна. Роберто го придържаше седнал на стола. Непознатият мъж измери пулса му, отвори клепачите му и се обърна към мен.
— Сигурно не му се случва за пръв път. Откога го познавате?
— Открай време идват тук — отвърна Роберто, виждайки, че не съм в състояние да реагирам. — Но на този тук му се случва за пръв път на обществено място, макар и да съм имал подобни случаи в ресторанта си.