Погледнах часовника на гарата — оставаха още петнайсет минути. Във въображаемия свят Михаил ми беше съюзник. В действителния свят нямах конкретно доказателство освен огромното ми желание да вярвам в това, което ми казва; следователно той можеше да е скрит враг.
Отново започнах да си задавам същите въпроси: защо Естер не ми каза нищо? Заради въпроса на Ханс ли замина? Дали не беше решила да спасява света, както ми бе намекнала по време на разговора ни за любовта и войната, и не се опитваше да ме „подработи“, за да я последвам в тази нейна мисия?
Погледът ми беше втренчен в релсите. Приличаха на нас двамата с Естер, вървящи един до друг, без никога да можем да се докоснем отново. Две съдби, които…
Релси.
На какво ли разстояние се намираха една от друга?
За да забравя за Захира, се приближих до единия от двамата служители, застанали на перона.
— Раздалечени са на 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча — отвърна той.
Имаше вид на човек, доволен от живота, горд с професията си, и изобщо не отговаряше на фикс-идеята на Естер, че дълбоко в душата си всеки от нас крие някаква голяма тъга.
Отговорът му обаче изглеждаше съвсем безсмислен: защо точно 143,5 сантиметра или 4 фута и 8,5 инча?
Пълен абсурд. Логично би било разстоянието да е 150 сантиметра или 5 фута. Някакво кръгло число, за да може на производителите на вагони и на служителите от железниците да им е лесно да го помнят.
— И защо е точно толкова? — обърнах се аз отново към чиновника.
— Защото такова е и разстоянието между колелетата на вагоните.
— Но нали колелетата на вагоните са на такова разстояние именно заради релсите?
— Вие смятате, че съм длъжен да знам всичко за влаковете само защото работя на тази гара? Нещата са такива, защото са такива!
Той вече не беше онзи щастлив човек, доволен от работата си; беше в състояние да отговори на един въпрос, но нищо повече. Помолих за извинение и през останалото време продължих да гледам релсите, усещайки интуитивно, че те искат да ми кажат нещо.
Колкото и странно да изглежда, релсите като че ли искаха да кажат нещо за моя брак — както и за всички бракове.
Актьорът пристигна — беше по-симпатичен, отколкото очаквах, въпреки голямата си популярност. Настаних го в любимия си хотел и се прибрах вкъщи. За моя изненада там ме чакаше Мари: поради лошото време снимките за филма й били отложени за другата седмица.
— Предполагам, че днес ще отидеш в ресторанта, понеже е четвъртък.
— Искаш ли да дойдеш и ти?
— Да. Ще дойда с теб. Освен ако не предпочиташ да отидеш сам.
— Предпочитам.
— Въпреки това смятам да дойда. Още не се е родил мъжът, който ще контролира действията ми.
— Знаеш ли защо разстоянието между релсите на влаковете е 143,5 сантиметра?
— Не, но мога да се опитам да разбера чрез интернет. Важно ли е?
— Много.
— Нека засега да оставим настрана релсите. Току-що разговарях с едни приятели, които са твои почитатели. Смятат, че човекът, който е написал книги като Време да раздираш, време да съшиваш, историята за пастирчето, както и за поклонението по пътя до Сантяго, е мъдрец и има отговори на всички въпроси.
— Което изобщо не е вярно, както знаеш.
— А кое е вярно тогава? Как така говориш на читателите си за неща, които са ти непознати?
— Не са ми непознати. Всичко, което съм написал в тях, е част от душата ми, уроци, които съм научил през живота си и които се опитвам да приложа и върху себе си. Аз съм читател на собствените си книги. Те ми разкриват нещо, което съм знаел, но не съм осъзнавал.
— А читателят?
— Мисля, че и с него е същото. Книгата — както и някой филм, мелодия, градина, гледка от планината — разкрива нещо. А да разкриеш означава да махнеш един воал и да сложиш друг. Да свалиш воала от нещо, което вече съществува, не е същото като да се опитваш да разкриеш на други тайната как да живеят по-добре.
В момента, както и на теб ти е известно, страдам от любов. Това може да не е нищо друго освен слизане в ада, но може да бъде и разкритие. Едва когато написах Време да раздираш, време да съшиваш, си дадох сметка за способността си да обичам. Научих това, докато вкарвах в компютъра думи и изречения.
— А духовната страна? Онова, което сякаш присъства на всяка страница от книгите ти?