Допреди две години.
Или до момента, в който тя започна да се опитва да разбере защо е нещастна.
Никой не трябва да се пита защо е нещастен. Този въпрос носи в себе си вируса на тоталното разрушение. Ако се запитаме, ще поискаме да открием кое ни прави щастливи. И ако това, което ни прави щастливи, е различно от начина, по който живеем в момента, или извършваме някаква безвъзвратна промяна, или ставаме още по-нещастни.
В момента се намирах точно в такава ситуация: имах приятелка с неповторима индивидуалност, работата ми отново потръгна и имаше голяма вероятност с времето нещата да се уравновесят. Най-добре ще е да се примиря. Да приема каквото ми предлага животът, да не следвам примера на Естер, да не обръщам внимание на това, което се чете в очите на хората, да си спомня думите на Мари, да започна нов живот заедно с нея.
Не, не мога да мисля по този начин. Ако реагирам така, както хората очакват, ще стана техен роб. Нужно е да имаш огромна доза самоконтрол, за да не позволиш това да се случи, защото човек е склонен винаги да действа така, че да се хареса на някого — особено на самия себе си. Ала ако го направя, ще изгубя не само Естер, но и Мари, работата си, бъдещето си, самоуважението и всичко, което съм казал и написал.
Видях, че хората започват да си тръгват, и влязох в ресторанта. Появи се Михаил, който вече се беше преоблякъл.
— Онова, което се случи в пицарията…
— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Хайде да се разходим по бреговете на Сена.
Мари ме разбра и каза, че тази вечер трябва да си легне рано. Помолихме шофьора на таксито да спре до моста срещу Айфеловата кула — така щях да мога да се прибера пеша вкъщи — и Мари продължи сама. Прииска ми се да попитам Михаил къде живее, но реших, че въпросът ми може да бъде изтълкуван като опит да проверя със собствените си очи дали Естер не е при него.
По пътя Мари настоятелно разпитваше Михаил какво означава „срещата“, а той отговаряше едно и също: начин да си възвърнем любовта. Добави още, че е харесал моята история за релсите на влака.
— Точно така се е изгубила любовта — каза той. — Когато сме започнали да определяме стриктно правилата, от които зависи тя да се прояви.
— И кога е станало това? — попита Мари.
— Не знам. Ала знам, че е възможно да направим така, че тази Енергия да се върне. Знам, понеже когато танцувам или когато чувам гласа, Любовта разговаря с мен.
Мари не знаеше какво означава „да чуваш гласа“, но вече бяхме стигнали до моста. Слязохме от таксито и тръгнахме в студената нощ из Париж.
— Знам, че си се изплашил от видяното. Най-голямата опасност е, че мога да си глътна езика и да се задуша. Собственикът на ресторанта обаче знаеше как да постъпи, сигурно и преди в пицарията му се е случвало подобно нещо. Не е чак толкова рядко явление. Диагнозата му обаче е погрешна: не съм епилептик. Това се дължи на контакта с Енергията.
Разбира се, че беше епилептик, но нямаше смисъл да му противореча. Опитвах се да се държа нормално. Трябваше да овладея положението. Бях изненадан колко лесно се съгласи този път Михаил да се срещнем.
— Нуждая се от теб. Ти трябва да напишеш нещо за значението на любовта — каза той.
— Всички знаят какво е значението на любовта. Почти всички книги са на тази тема.
— Тогава ще формулирам по друг начин молбата си: трябва да напишеш нещо за Новия ренесанс.
— Какъв е този Нов ренесанс?
— Период, подобен на този в Италия през петнайсети и шестнайсети век, когато гении като Еразъм, Леонардо да Винчи, Микеланджело престават да се съобразяват с ограниченията на настоящето, с условностите на епохата и се обръщат към миналото. Както е станало тогава, така и ние сега прибягваме до магическия език, алхимията, идеята за Богинята майка, свободата да правим това, в което вярваме, а не това, което Църквата или правителството изискват от нас. Така както е станало във Флоренция през 1500 година, така и ние преоткриваме факта, че миналото съдържа отговорите за бъдещето ни.
Да вземем историята за влака, която ти разказа: за колко ли много други неща се подчиняваме на модели, които не разбираме? И тъй като хората четат твоите творби, не би ли могъл да засегнеш тази тема?
— Никога не съм преговарял относно съдържанието на книгите си — отвърнах аз, спомняйки си, че трябва да запазя самоуважение. — Ако сюжетът е интересен, ако е в душата ми, ако корабът, наречен Слово, ме отведе до този остров, може и да напиша такава книга. Но това няма нищо общо с търсенето на Естер.
— Знам и не налагам никакви условия. Само ти предлагам да помислиш върху нещо, което смятам за важно.