— Тя спомена ли ти за Банката за услуги?
— Да. Но случаят няма нищо общо с Банката за услуги. Става дума за мисия, която не мога да изпълня сам.
— Това, което вършиш в арменския ресторант, то ли е твоята мисия?
— То е само малка част от нея. В петък правим същото с просяците. А в сряда работим с новите номади.
Нови номади? По-добре да не го прекъсвам точно сега. Младежът, който разговаряше с мен в момента, нямаше нищо общо с арогантния Михаил от пицарията, с харизматичния Михаил от ресторанта, с неуверения Михаил от вечерта с автографите. Беше нормален човек, събеседник, с когото ти е приятно да завършиш вечерта, разговаряйки за световните проблеми.
— Мога да пиша единствено за това, което наистина е трогнало душата ми — повторих аз.
— Искаш ли да дойдеш с нас и да разговаряш с просяците?
Спомних си за думите на Естер и за престорената тъга в очите на онези, които би трябвало да са най-окаяните същества на света.
— Нека да си помисля.
Наближавахме Лувъра, но Михаил спря, наведе се над каменната стена покрай реката и двамата се загледахме в минаващите корабчета с техните прожектори, заслепяващи очите ни.
— Погледни какво правят — казах аз, опитвайки се да подхвана каквато и да било тема от страх той да не се отегчи и да не реши да се прибере вкъщи. — Гледат това, което осветяват прожекторите. Когато се приберат у дома си, ще кажат, че познават Париж. Утре ще отидат да видят Мона Лиза и ще разказват, че са посетили Лувъра. Не познават Париж, нито пък са разгледали Лувъра — разхождали са се с корабче и са видели една картина, една-единствена картина. Каква е разликата между това да гледаш порнографски филм и да правиш секс? Същата като между това да разгледаш един град и да се опиташ да разбереш какво се случва в него, да обикаляш кафенетата му, да се разхождаш по улици, които не фигурират в туристическите справочници, да се изгубиш, за да преоткриеш себе си.
— Възхищавам се на самообладанието ти. Говориш за корабчетата по Сена, а всъщност изчакваш подходящ момент, за да ми зададеш въпроса, който те доведе при мен. Не се притеснявай, питай открито за това, което искаш да знаеш.
Тонът му изобщо не беше агресивен и реших да продължа напред.
— Къде е Естер?
— Физически много далеч, в Централна Азия. Ала духовно е много близо, усмивката й е с мен денонощно, както и споменът за окуражителните й думи. Тя ме доведе тук, когато бях беден двайсет и една годишен младеж без бъдеще. Жителите на селото, в което живеех, ме смятаха за ненормален, болен или магьосник, съюзил се с дявола, докато за хората от града бях просто един селянин, който си търси работа.
Някой ден ще ти разкажа по-подробно моята история, но най-важното е, че знаех английски и започнах да работя като неин преводач. Намирахме се на границата с една страна, в която тя трябваше да влезе: американците строяха там много военни бази, готвеха се за война с Афганистан, невъзможно беше човек да получи виза. Помогнах й да пресече планината нелегално. Бяхме заедно една седмица, през която тя ме накара да почувствам, че не съм сам, че ме разбира.
Попитах я какво търси толкова далеч от дома си. След няколко уклончиви отговора накрая тя ми разказа това, което сигурно е разказала и на теб: че търси мястото, където е скрито щастието. Аз й казах за моята мисия: да направя така, че Енергията на любовта да се върне отново на Земята. В действителност и двамата търсехме едно и също нещо.
Естер отиде във френското посолство и ми издейства виза в качеството ми на преводач от казахски, въпреки че всички в родината ми говорят само руски. Дойдох да живея тук. Виждахме се с нея всеки път, когато се завръщаше от мисиите си в чужбина. Ходихме заедно в Казахстан още два пъти; тя много се интересуваше от културата тенгри и от един номад, с когото се бе запознала и за когото смяташе, че има отговор на всички въпроси.
Щеше ми се да попитам какво представлява културата тенгри, но въпросът ми можеше да почака. Михаил продължи да говори, а в очите му откривах същата мъка, която аз самият изпитвах по Естер.
— Организирахме заедно нещо тук, в Париж. Тя ми даде идеята да събираме хората веднъж седмично. Казваше: „В човешките отношения най-важен е разговорът, но хората вече не го правят — не сядат, за да говорят или за да слушат другите. Ходят на театър, на кино, гледат телевизия, слушат радио, четат книги, но почти не разговарят. Ако искаме да променим света, трябва да се върнем във времето, когато воините са се събирали около огъня и са си разказвали истории.“
Спомних си как Естер твърдеше, че всички важни неща в живота ни са започнали от дълги разговори на масата в някой бар или по време на разходки из улиците и парковете.