— Аз предложих да се събираме в четвъртък, защото така повелява традицията, в която съм възпитан. Нейна беше идеята да се разхождаме понякога нощем из Париж: казваше, че единствено просяците не се преструват, че са щастливи, а точно обратното — преструват се, че са тъжни.
Даде ми да прочета книгите ти. Разбрах, че ти също, макар и несъзнателно, си представяш света такъв, какъвто го виждаме с нея. Разбрах, че не съм сам, макар и единствено аз да чувам гласа. Постепенно все повече хора започнаха да идват на нашите срещи в ресторанта и аз повярвах, че мога да изпълня мисията си, да помогна на Енергията да се върне, дори и ако за това трябва да се пренеса в миналото, в мига, когато тя си тръгна — или се скри.
— Защо Естер ме напусна?
Нима не можех да говоря за друго? Въпросът ми раздразни Михаил.
— Заради любовта. Днес ти използва примера с релсите: е, добре, тя не е просто една релса до теб. Тя не се съобразява с правилата, както не се съобразяваш и ти. Досещаш се, предполагам, че и на мен ми липсва.
— Тогава…
— Тогава, ако искаш да я видиш, мога да ти кажа къде се намира. И аз почувствах този импулс, но гласът ми казва, че не сега е моментът, че никои не трябва да я смущава по време на срещата й с Енергията на любовта. Подчинявам се на гласа, защото той ни закриля: мен, теб, Естер.
— А кога ще настъпи моментът?
— Може би утре, след година или никога — и в този случай трябва да приемем нейното решение. Гласът всъщност е Енергията: ето защо той събира двама души само когато наистина са готови за този миг. Въпреки това всички ние се опитваме да насилваме положението — само за да чуем фразата, която никога не бихме искали да чуем: „Върви си.“ Който не се подчинява на гласа и пристига по-рано или по-късно, отколкото трябва, никога няма да постигне това, към което се стреми.
— Предпочитам да я чуя да ми казва „върви си“, отколкото да продължавам да живея денонощно със Захира. Ако тя ми го каже, ще престане да бъде за мен фикс-идея и ще се превърне в жена, която сега живее и мисли по друг начин.
— Ще престане да бъде за теб Захир, но ти ще изгубиш много. Ако един мъж и една жена успеят да направят така, че Енергията да се прояви, те наистина помагат по този начин на всички мъже и жени по света.
— Ти ме плашиш. Аз я обичам. Знаеш, че я обичам, и ми казваш, че и тя все още ме обича. Не знам какво значи да си готов, но не мога да живея така, както другите очакват от мен — дори и Естер.
— От това, което разбрах при разговорите си с нея, в определен момент ти си изгубил посоката. Светът е започнал да се върти около теб, единствено и само около теб.
— Не е истина. Тя беше свободна да си проправи свой собствен път. Тя поиска да стане военен кореспондент, въпреки че аз бях против. Тя сметна, че трябва да търси причината за човешкото нещастие, макар и да й възразявах, че е невъзможно да я узнае. Нима тя иска аз отново да се превърна в релса до друга релса, запазвайки това глупаво разстояние само защото римляните са решили така?
Михаил тръгна, аз го последвах.
— Вярваш ли, че чувам глас?
— Да ти кажа честно, не знам. Но след като сме дошли дотук, позволи ми да ти покажа нещо.
— Всички мислят, че е епилептичен припадък, а аз не се опитвам да ги разубеждавам: така е по-лесно. Но този глас ми говори, откакто съм дете, откакто видях жената.
— Каква жена?
— После ще ти кажа.
— Винаги когато ти задавам въпрос, ти ми отвръщаш: „После ще ти кажа.“
— Гласът ми казва нещо. Знам, че си разтревожен и изплашен. В пицарията, когато усетих горещия вятър и видях светлините, знаех, че това са симптомите на моята връзка със Силата. Знаех, че тя е там, за да помогне и на двама ни.
Ако мислиш, че всичко, казано от мен, са бълнувания на един епилептик, който иска да се възползва от чувствата на известен писател, утре ще ти дам карта с мястото, където се намира тя, и ти ще тръгнеш да я търсиш. В този момент обаче гласът ни казва нещо.
— Мога ли да знам какво е, или после ще ми го кажеш?
— Ще ти го кажа след малко: все още не мога да разбера ясно посланието.
— Обещай ми все пак, че ще ми дадеш адреса и картата.
— Обещавам. Обещавам ти в името на божествената енергия на любовта. А ти какво искаше да ми покажеш?
Посочих една позлатена статуя — девойка, възседнала кон.
— Нея. Тя е чувала гласове. И докато хората са правели това, което е казвала, нещата са били наред. Но когато започнали да се съмняват, вятърът на победата променил посоката си.
Жана д’ Арк, Орлеанската дева, героинята на Стогодишната война, която на седемнайсет години била назначена за главнокомандващ на войската, защото… чувала гласове и те й съобщавали най-добрата стратегия, с която да бъдат разбити англичаните. Две години по-късно била обвинена в магьосничество и осъдена да изгори на кладата. В една от книгите си съм използвал част от показанията й по време на разпита от 24 февруари 1431 година: