И ще прекараме останалата част от живота си, повтаряйки, че обичаме даден човек или даден предмет, докато в действителност страдаме поради това, че вместо да приемем силата й, се опитваме да я намалим, за да се побере в света, в който си представяме, че живеем.
Колкото повече мислех върху това, толкова повече Захирът губеше силата си, а аз се приближавах до самия себе си. Подготвих се психически, че ми предстои много работа, която ще изисква мълчание, размишление и постоянство. Произшествието ми беше помогнало да осъзная, че не мога да направя насила нещо, за което още не е дошло „времето да бъде съшито“.
Спомних си какво ми бе казал д-р Луи: че след травма като тази смъртта може да настъпи всеки момент. А ако наистина стане така? Ако след десет минути сърцето ми спре да бие?
В стаята влезе санитар, за да ми сервира обяда, и аз го попитах:
— Мислили ли сте за погребението си?
— Не се тревожете — отвърна той. — Ще оживеете, днес изглеждате много по-добре.
— Не се тревожа. Освен това знам, че ще оживея, защото един глас ми каза, че точно така ще стане.
Заговорих нарочно за „гласа“, за да видя как ще реагира. Той ме погледна подозрително, чудейки се дали не трябва да ме прегледат пак и да проверят дали все пак мозъкът ми не е засегнат.
— Знам, че ще живея още — продължих аз. — Може би ден, година, трийсет или четирийсет години. Но някой ден въпреки целия напредък на науката ще напусна този свят и ще трябва да ме погребат. Тъкмо за това си мислех в момента и бих искал да знам дали и вие някога сте размишлявали по този въпрос.
— Никога. Не искам и да мисля. Впрочем най-много ме е страх от мисълта, че всичко ще свърши.
— Независимо дали искаме, или не, дали сме съгласни, или не, такава е действителността и от нея никой не може да избяга. Не желаете ли да си поговорим на тази тема?
— Трябва да обслужа и други пациенти — каза той, остави храната върху масичката и излезе по най-бързия начин, сякаш искаше да избяга. Не от мен, а от думите ми.
След като санитарят не искаше да говори на тази тема, защо аз самият да не поразмишлявам? Спомних си откъси от едно стихотворение, което бях научил като дете:
Бих искал това да е истина: всяко нещо да бъде на мястото си. А какъв ще бъде моят епитаф? И аз, и Естер бяхме оставили завещания, в които между другото споменавахме, че желаем да бъдем кремирани и моят прах да бъде разпръснат от вятъра на едно място, наречено Себрейро, по пътя за Сантяго, а нейният прах да бъде пуснат в морето. Така че нямаше да я има всеизвестната надгробна плоча с надпис.
Но ако трябваше да избера някоя фраза? В такъв случай бих искал на плочата ми да е гравирано следното:
Може би изглежда безсмислено, но познавам мнозина, които вече не са живи, макар и да продължават да работят, да се хранят и да се занимават с обществена дейност. Правят всичко машинално, без да откриват вълшебния миг, който всеки един ден носи със себе си, без да спрат, за да размислят върху чудото на живота, без да осъзнават, че следващата минута може да бъде последната за тях на тази планета.
Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам всичко това на санитаря, още повече, че дойде да прибере чиниите друг човек, който започна разговор с мен по принуда, вероятно по нареждане на някой лекар. Питаше ме дали си спомням името си, коя година сме, как се казва президентът на САЩ и други подобни въпроси, които ни задават, за да проверят психическото ни здраве.
И всичко това само защото бях попитал нещо, което всяко човешко същество би следвало да направи: мислили ли сте за погребението си? Знаете ли, че рано или късно ще умрете?
Вечерта заспах усмихнат. Захирът постепенно изчезваше, Естер се връщаше и ако аз трябваше да умра днес въпреки всичко, което бях преживял — пораженията, изчезването на любимата жена, несправедливостите, които съм понесъл или съм причинил някому, — щях да се чувствам жив до последната минута и със сигурност можех да заявя:
Денят ми беше хубав, нека падне нощ.
След два дни вече си бях вкъщи. Докато Мари приготвяше обяда, прегледах пощата, която се беше натрупала. През това време портиерът звънна по домофона, за да ми каже, че пликът, който очаквам, му бил предаден още миналата седмица и сигурно е върху бюрото ми.