Две години по-късно войната свършва. Той получава медал, но не успява да си намери работа. Участва в официални чествания, а няма какво да яде. Смятан е за един от героите на Сталинград, а едва припечелва колкото да преживява, работейки каквото му падне. Накрая му предлагат да стане продавач на килими. Понеже не може да спи, пътува винаги нощем, запознава се с контрабандисти, спечелва доверието им и най-сетне започва да изкарва някакви пари.
Разкрит е от комунистическото правителство, което го обвинява, че сътрудничи на престъпници, и въпреки че е герой от войната, прекарва десет години в Сибир като „предател на народа“. Когато най-сетне го освобождават, вече е стар, а единственото нещо, което умее да прави, е да продава килими. Успява да възстанови част от бившите си контакти, някой му дава няколко килима, които да продаде, но никой не иска да ги купи: времената са трудни. Решава отново да замине надалеч, проси по пътя и накрая се озовава в Казахстан.
Вече е стар, самотен, но трябва да се труди, за да си изкарва прехраната. През деня работи каквото му попадне, а нощем спи по много малко и се събужда, крещейки: „Залегни!“ Интересното е, че въпреки преживяното, безсънието, гладуването, разочарованията, физическата преумора, цигарите, които непрекъснато пуши, здравето му е желязно.
В някакво малко селце среща една девойка. Тя живее с родителите си, завежда го вкъщи — традиционното гостоприемство е типично за тази област. Постилат му да спи в хола, но през нощта той събужда всички с виковете си „залегни!“. Момичето отива до него, казва някаква молитва, погалва го по главата и за пръв път от десетки години той спи спокойно.
На другия ден тя разказва, че още като дете й се е присънил сън — как някакъв много възрастен мъж я дарява с дете. Чакала години, имала няколко кандидати, но накрая все се разочаровала от тях. Родителите й много се тревожели, тъй като не искали единствената им дъщеря да остане стара мома и да бъде отхвърлена от общността.
Пита го дали не иска да се ожени за нея. Той се изненадва, на тази възраст тя би могла да му е внучка, нищо не казва. Когато слънцето залязва, в малкия хол на нейния дом тя го помолва да му позволи отново да го погали по главата. И той спи спокойно още една нощ.
На другата сутрин отново е подхванат разговорът за женитбата, този път в присъствието на родителите й, които, изглежда, са съгласни на всичко — стига дъщеря им да си намери съпруг и да престане да срами семейството. Разпространяват историята, че пристигналият отдалеч старец всъщност бил много заможен търговец на килими, който, преситен от лукса и удобствата, изоставил всичко в търсене на приключения. Хората се впечатляват, представят си голямата зестра, огромните банкови сметки и заговорват за това как майка ми е извадила късмета да срещне някой, който да я отведе далеч от това затънтено място. Баща ми слуша тези истории с някаква смесица от изненада и очарование, разбира, че през всичките тези години, през които е живял, пътувал и страдал сам, нито веднъж не е успял да се върне отново при семейството си, а сега за пръв път в живота си би могъл да има свой дом. Приема предложението, поддържа лъжата относно миналото си, двамата се оженват според обичаите на мюсюлманската традиция. Два месеца след това тя е бременна с мен.
Живея с баща си до седемгодишна възраст: той спи спокойно, работи на нивата, ходи на лов, разговаря с другите жители на селото за парите си и именията си, отнася се с майка ми така, сякаш тя е единственото хубаво нещо, което му се е случило. Аз мисля, че съм син на богат човек, докато една вечер пред камината той не ми разказва миналото си и причината да се ожени, молейки ме да пазя тайна. Казва ми, че скоро ще умре, което се случва четири месеца по-късно. Издъхва усмихнат в ръцете на майка ми, сякаш всички трагедии, белязали живота му, никога не са съществували. Умира щастлив.
Михаил ми разказва тази история през една пролетна вечер, студена, но сигурно не чак колкото в Сталинград, където температурата пада до — 35°. Седим заедно с просяци, които се топлят около импровизирано огнище. Съгласих се да дойда тук, след като той ми се обади втори път, и да изпълня моята част от обещанието. По време на разговора ни той нищо не ме попита за плика, който бе оставил вкъщи, сякаш знаеше — може би благодарение на „гласа“, — че аз най-сетне съм решил да следвам знаците, да оставя нещата да се случват, когато настъпи подходящият момент, и по този начин да се освободя от властта на Захира. Когато той поиска да се срещнем в едно от най-опасните предградия на Париж, се изплаших. При други обстоятелства щях да му кажа, че съм много зает, или щях да се опитам да го убедя да отидем в някой бар, където обстановката щеше да е подходяща за обсъждане на важни проблеми.